с. Мало Конаре и неговите герои - глава първа

Мало Конаре се намира в Горнотракийската низина, в Пазарджишкото поле. Очертава се главно от хоризонтала с 205 м. височина над морското равнище, като най-западната част на Горнотракийската низина. Може да се оприличи като един правоъгълен триъгълник на който единия връх е гара Белово, а основата - с. Тополидол и с. Говедаре.

Това е едно от най-равните полета на България. Най-равна е средата му в землището на с. Мало Конаре. Тук наклона му е 1.1 градуса. Естествено полето е наклонено и към река Марица. Тук се намират и най-хубавите алувиални почви на полето – лесно се напоява и земята е пригодена за оризища.

Много преди да се появят първите заселници по нашите земи, Горнотракийската низина е дъно на езеро, ограничено от Родопите, Средна гора, а от изток- Чирпанските възвишения. Запълва се от север чрез реките Тополница и Луда Яна, а от запад- река Марица, Въча и Чая от юг. Преливникът е при Чирпанските възвишения. Същите са съставени от варовикова скала, която постепенно е проядена и издълбана и така чрез река Марица водата е източена. При Овчеполци, Оняново и Хаджиево още стоят местата в скалите, където са се завързвали лодките.

В Мало Конаре до скоро имаше следи от следващия период- отцеждането. Река Потока, Река Вадицата с водениците по нея, които и аз помня, река Къпаница, река Дълбокия дол, Кривата вада и безброй други по- малки рекички, които също вземат вода от мочурищата около Луда Яна и ги отвеждат на югоизток. Ако искаш да се убедиш, млади читателю, Застани на източния бряг на Луда Яна и погледни зелените ниви напролет. Там, където са били тези рекички, Нивата е по-ниска, по-жълта, защото расте върху пясък (коритото на рекичката). Собственикът на нивата му вика “дамар”. До 1920г. тук живее воден бик- птица , която обитава мочурищата.

Най-напред тук са се заселват траките. Те са местно население, още от новокаменния човек у нас. Наричат ги „конеобуздатели”, а низината – „майка на овцете”. Тук е родното място на едно от най-интересните тракийски племена – бесите. Клон от сатрите и след одрисите са най-голямото племе. В последствие се разделят на многобройно по-малки племена, едно от които е дийте, които живеят в Родопите. На север в Средна гора се заселват койлалетите. На изток – бесите граничат с одрисите. Тук се намират най-много от техните надгробни могили. Само в землището на с. Мало Конаре има 20 бр. Траките обработвт лозята и произвеждт виното, както доскоро това се прави и у нас.

Освен Дионис – главният общоплеменен бог на траките, също много е почитан и Херос – тракийският конник, покровител на водата. Бесите са най-буйни и най-войнствени. Най-трудно са покорени от македонците и след това от римляните. Постоянно враждуващите по между си тракийските племена не могат да образуват нито обща държава, нито общ народ. Затова са поробени от близки по-силни държави. Известно е, че одрисите по долното течение на Марица успяват да образуват държава в 480 г. преди новата ера начело с цар Терес. След него при Ситалк (431-424 г.) одриската държава се уголемява на запад до Струма и той напада Македонската държава. По-нататък одриската държава се разпада на две части, но се издига наново при Котис I (383-359 г.). След него държавата пак отслабва и се разделя на три части. Всичко това улеснява македонския цар Филип II в 341 г. пр.н.е. да нахлуе в Тракия и да я завладее. В Пловдив, който то въздига, в Бесапара-града на бесите и други градове той настанява македонски колонии. След това синът му Александър Велики в 334 г пр.н.е. предприема поход към Тракия и на север от Балкана срещу непокорни тракийски племена. Същият минава през Родопите и Бесапара. Но след смъртта му в 323 г.пр.н.е. неговата държава се разпада и нашата Тракия попада в ръцете на пълководеца му Лизмах (323-281 г.пр. н. е.). По време на гръко-македонската власт, наред с разпространението на елинизма траките са полусвободни - многобройна работна сила на тази власт. Освен това траките стават войници на македонската държава. Македонската държава се изтощава и Тракия попада под робството на келтите след 279-278 г. пр. н. е. Те идват от югозападните части на Балканския полуостров, където са отблъснати от Гърция. Минават през нашата област, където както ще видим оставят културни паметници. Келтите не могат да покорят всички тракийски племена, дори отново се въздига одриската държава. През 218 г.пр. н. е. траките въстават и унищожават Келтската държава.

Най-после идва поробването на бесите и другите тракийски племена на Балканския полуостров от римляните. Последните се явяват на Балканския полуостров в края на III век пр.н.е. и в 148 г.пр.н.е. завоюват Македонското царство. След това завладяват Мизия и Тракия. Трябва да се отбележи голямата съпротива, която оказват на римляните тракийските племена в тия области. Нека отбележим също, че след покоряването на бесите остават части от тях в Родопите да живеят независимо. Затова Аиман Марцилин ги нарича най-коравото племе, което не прекланя глава. След учредяването от римляните на провинция Македония, бесите било сами, било с други племена често нахлуват в Македония и за грабежи. Затова наместникът на Македония Марк Лукул прониква в планинската област на бесите, превзема Одрин и Ямбол в 72 г. пр.н.е. Той вероятно действа заедно с одрисите, които са съперници на бесите.

В 46 г. от н.е император Клавдий окончателно покорява цяла Тракия и я превръща в римска провинция със северна граница Стара планина.

До 271 г. от н.е. – времето на императора Аврелиян, провинция Тракия се простира до Пирот, но след това се отмества на изток при Траянови врата. Там се установява граница между нея и Дакия, която е част от Илирия или още между нея (Тракия) и Горна Мизия. По името на римляните Тракия се нарича Романия, когато по времето на Константин Велики (306-337 г.) Цариград се нарича нов Рим, византийците-ромеи. През средните векове тя продължава да се нарича Романия, но по византийски административни причини още по времето на император Иракли (VІІ в.) и Македония. През турско време изчезва името Македония, а Романия видоизменено се нарича Румелия, което продължава до съединяването и със Северна България в 1885 г. През средните векове (след 396 г.) историята на нашата област се отличава с бурни и сложни събития, от които разбира се, най-важното е нейното пославянчване. Тези бурни събития започват с нахлуване на варварите (готи, хуни, авари, кутригури и утигури) в източната римска империя (Византия), привличани от нейните богатства , за грабежи и заселване, като част от така нареченото велико преселение на народите. То се извършва главно по пътищата, които минават през нашата област, преди всичко по главния (диагоналния) път, който минава през землището на Мало Конаре.

Както отбелязах, първи готите нахлуват в 378 г. Около средата на V век хуните начело с Атила разрушават Ниш, Сердика, Филипополис и др. Обаче най-значителна етническа промяна правят нашите прадеди – славяните, които се наричат още Венди; към тях са и антите. Те започват да нападат Византия в началните десетилетия на VІ век, когато тази империя изживява агонията на своя робовладелчески строй. Техните масови нападения предизвикват такъв страх у византийците, че императорът Анастасий в 512 г. издига около Цариград стена срещу тях. А Юстиниан (527-565 г.) укрепва градовете. Техните нападения, често пъти са подпомагани от аварите -тюркско номадско племе. Голямо нападение славяните извършват в 578 г. като опустошават Тракия и Илирия и в началото на VІІ век окончателно се установяват на Балканския полуостров, дори и на остров Крит. В България се заселват югоизточните славяни.

Нас ни интересува, кое славянско племе се заселва в Пазарджишко. Според М. Дринов, който дава действително изобилни сведения по въпроса за разселване на славяните, днешно Пазарджишко е населено от племето драговичи. Името на драговичите влиза в титлата на Пловдивската епархия, тепърва в турско време. Може би е пренесено от епископството на солунските драговичи, както в късните средни векове цялото име на Македония е пренесено в Тракия и самия Пловдив е наричан Македонски град.

Славяните живеят оскъдно и в прости и неудобни жилища, в места оградени (укрепени) повече покрай реките и езерата, но постройките на селищата им не са солидни, затова днес мъчно могат да се намерят следи от тях. Но това са първоначалните им селища. Повечето от днешните села в Пазарджишко датуват от средните векове, като славянски, когато тяхното разместване е малко.

Наистина днешните села в Пазарджишко, където няма езера, са наредени главно по реките, а в турско време по напоителните канали.

Занимават се със земеделие и животновъдство. Главният им бог е Перун. До завладяването от турците, Тракия е ту под византийска, ту под българска власт. Пловдив, от 1204 година до завоюването от турците, менява 11 пъти владичеството си; три пъти е във византийски ръце, пет – във български и два пъти в латински.

Пазарджишката област, която през средните векове е арена на борби между България и Византия, опустошавана от налитанията на печенези и кумани, оплячкосвана от кръстоносци през ХІV век, трябва да понесе и ужаса на турското нашествие.

Низината на Марица, като равна и плодородна земя, при това с най-важни пътища, особено главния път за проникване към средата на България и Балканския полуостров, най-напред привлича завоевателите.

Пълководецът Лала Шахин, завоевателят на Одрин в 1361 г., изпратен от султан Мурат I (1360-1389 г.) превзема Стара Загора и Пловдив сигурно преди 1366 г. по сведение на византийския писател Кидон. Същевременно пада и цялата равнинна част на Пазарджишко.

Завладяването и опустошаването от турците на пазарджишка област води до оредяване на българското население. С турците идват и номадите - юруци. Заедно с тях в нашата област идват и татарите. Така се оформят няколко групи жители на пазарджишко - турци в село Доганово, татари в Пазарджик и юруци, пръснати навсякъде. Последните се увеличават към началото на ХVІI век в полето, където минават към уседнал живот, занимавайки се и със земеделие - лозарство, овощарство и др. В Пазарджик те са почти колкото татарите. Първата джамия в града се нарича Хаджи Калъч джамия. „Калъч” е юрушко име. Като животновъди, зимно време прекарват в Беломорска Тракия, а лятно време в планините. Така те стават кръстници на Мусала – юрушко име.

Циганите, както ги наричаме ние българите, ченгене - наричани от турците или рома, както се наричат сами някои цигани, също идват след турците.

Българите със специални задължения, чието създаване започва по времето на Мурат I (1360-1389 г.) и увеличение на броя им при Сюлейман I (1520-1566 г.), не са привилегирована рая, както се пише доскоро. През втората половина на турското робство специалните задължения, както и правдините за тях намаляват, докато в 1840 г. с танзимата съвсем изчезват, какъвто е случаят с жителите на с. Мало Конаре, които са задължени всяка година да изпращат отрасли кончета с известен брой войници в Цариград. Войнушки села в Пазарджишко са Черногорово, Балдево(Росен), Калугерово, отчасти Лесичево и Црънча. Но изцяло войнушко село е само Мало Конаре. Това показва турския държавен архив.

Потурчването и помохамеданчването са най-тежките спътници на турското робство. Освен, че настаняват гъсто турско население в нашата област, жестоките завоеватели, за укрепване на своята власт потурчват или само помохамеданчват българското население. Макар, че липсват много конкретни сведения за всички потурчвания и помохамеданчвания, то и тия, които имаме не са малко. Еничарският корпус е създаден само от потурчени българчета. В списъка на джелепкешаните (едри овцевъди) от 1576 г. се казва, че в с. Говедаре, джелепкешанинът Добре е брат на еничаря Искендер. В същия този списък от седем турци джелепкешани в Пазарджик, четирима се наричат Абдулах („син на бога”), както се наричат всички потурчени българи. Местни първенци, за да запазят привилегиите си, се потурчват доброволно. Така се появяват и спахии християни. Наред с поединичните потурчвания в нашата област стават масови помохамеданчвания. Най-вече в необятните Родопи, която българска област мъчно може да се владее. Прието е, че помохамеданчването изобщо на родопчани започва в началото на ХVІ век при Селим I (1512-1520), именно в областите Доспат планина, Чепино и др. В 1495 г. при царуването на султан Баязид II (1481-1512), „когато са изтурчили и македонските помаци и бошнаците”. В песента на чепинските помакини се пее, че имат леля в Белово.

В списъка на едрите овцевъди от Чепинско 1576 г. се съобщава, че в чепинските села бащата носи българско име, а синът турско. Масовото помохамеданчване става в 1657 г., когато авджи (ловец) Мехмед ІV (1648-1687 г.) с великия си везир Мехмед Кюпрюлю минават през родопите на път за Гърция, където воюва с венецианците - „е било съпроводено с жестокости и разрушения на 33 манастира и 218 черкви”. За това има автентичен документ.

Османската държава е върховен собственик на завладяната земя, чийто поземлен фонд се намира в разпореждане на централната власт – султана (божият наместник на земята). Но част от земята е оставена в трайно владение на обработващото я местно население. Селяните (българи и турци) притежават тапия за земя, която остава безпрепятствено в наследство и дори може да я продават. Освен мирийска земя съществува и друга мюлкова. Това са имоти в чертите на селото или в непосредствена близост. От мирийската земя 1/3 е султанска, давана за използване за военни заслуги, друга е вакъх – имоти завещани в полза на благотворително дело или богоугодни цели и – зиамети и тимари по-малки временни военни владения - тимари, които са основата (най-разпространената) форма на феодално владение в Османската империя през ХV и ХVІ в. Тимарите, зиаметите и хасовете фактически не са територия, а по-скоро рента, взимана от зависимите селяни натурално и парично, като разни данъци: за паша на добитък, за мандрите, водениците и тепавиците, за встъпване в брак, бад-у-хава (буквално за вятър и въздух и други, включително и ангарията). Тимари на Мустафа в 1479 г., когато Пазарджик не съществува има в Пазарджишко - с. Десичево (Лесичево) -3 домакинства, Баткун – 2 домакинства, Ясъджа (Ляхово) – 1 домакинство, Черногор (Черногорово) - 2 домакинства, Аладжалар (Алеко Константиново) – 2 домакинства мохамедани, Иълдър (Щърково) - 2 домакинства, Ветрина (Ветрен) – 1 домакинство, Паталеница – 2 къщи, Доганово – 3 домакинства, Козарско – 2 домакинства.

В Пазарджишко има 64 чифлика, голяма част от тях са собственост на каванозовците – управниците на Пазарджик и техните роднини.

При неурожайни години турците продават чифлиците за дългове и така преминават в ръцете на българи. За западането на турската власт спомагат и появилите се кърджалии (полски разбойници) и даалиите (горски разбойници), които общо се наричат хайти. Техните нападения са системни и опустошителни. Турската войска е деморализирана и не може да се справи с тях. Затова в 1793 г. великият везир Али паша е натаварен с ликвидирането на разбойниците, които палят и ликвидират селата, включително и Коруйкьой. В 1796 г. пак са изгорени и ликвидирани селата. Пазарджик строи укрепления за опазването си. През март 1801 г. няколко преоблечени в татарски дрехи французи, пътуват от Цариград, минават през Пловдив и Пазарджик. Гробно спокойствие царува из необработените полета и по пътя си срещат само човешки лешове и изгорени къщи, а жителите им са избягали или станали жертва на дивите зверове.

Според Ст. Захариев (стр. 74) в Пазарджишко се подвизава и кърджалията Гюрджия (Гюрджи паша), който изгаря село Доганово, заедно с джамията.

За охрана на главните пътища срещу разбойниците и специално кърджалии, в Пазарджишката кааза, са строят 18 двуетажни кули, наричани „беклемета”, в които има постоянна стража.

Успоредно с нападенията на хайтите – кърджалии и даалии се появяват и хайдутите, които имат съвсем друг характер като движение. Те са един предшественик на въстанията за освобождение от поробителя.

Пазарджишкият край дава много хайдути – Балчо войвода – родом от с. Поибрене, Стоян войвода от с. Баня, Илю Стоянов и хайдут Стоян от Панагюрище и Пано Кършеков от с. Мечка, Киро Пазарджийчето отПазарджик, Марин войвода от с. Яхларе (Драгомир), Танчо войвода от Малко Белово, Коле войвода и Дамян Вуков от Голямо Белово, Тодор Гончев от Момина Клисура, Бейко от Калугерово, Тодор Банчев от Батак и др.

Има обаче един войвода, който е възпят от народа още приживе - Страхил войвода. Войвода, за когото и турският писател съвременник Силяхдар Мехмед ага пише, макар и омразата му да личи. Въпреки, че той с „малката” си грешка направи най-лошата услуга на малоконарци –потомците на Страхил, като го писа, че е родом от Еникьой вместо Коруйкьой. За живота му българите правят филм. Опитвам се да оправя грешката, като правя голямо изследване, резултатът, от което описвам в разказа „Страхил войвода”.

Заедно с появата на хайдутите, започва и възхода на българите.

Постепенно турското население започва да се топи, да намалява: избиване във войните, които постоянно са водят, чумната епидемия, сливане на юруците с останалото мюсюлманско население и отчасти изтеглянето им към други райони на империята, дори обратно в Мала Азия. Съотношението на немюсулманското съм мюсулманското население е 4 към 1. Това показва, че юруците и други турци не искат да плащат голямата военноленна рента и бягат. Българите също носят това бреме, но знаят, че нямат друг изход и с труда си го преодоляват. По този начин те стават необходими за турския господар. Започват да ги покровителстват. След като работят няколко години в чифлика, българите работници могат да излязат от него и недалеч да си построят частна къща – да създадат свое стопанство, за което получават подкрепа от бега. Те вземат от него земя на изполица и кесим, а са му в помощ при по-усилена работа в чифлика. Нека си представим, че вместо българи, турците работят в чифлиците- щяхме да се превърнем в Делиорман.

Увеличението на българското население става по два начина: чрез естествен прираст и чрез преселнически движения. Естествено те стават от по-бедните към по-богатите райони, какъвто е нашият край.

Към Пазарджишката област се отправя българското население, главно от четирите му съседни страни: Ихтиманското средногорие и Самоковско, Панагюрското средногорие, Родопската област и не малка част от Пиринския край. Така се оформят четири говора, четири вида носии и четири вида целокупен бит - Западна, Североизточна, Югоизточна разделена на две от р. Марица. Западната група се образува от преселници от Ихтиманско и Самоковско, те казват „бел”, хлеб”, „вук”, „каща”, „пат” и др., североизточната група казва - „бял”, „хляб”, но в множествено число „бели” и „хлебни”, „път”, „къща”. Трета група, на юг от р. Марица казват „хляб” и „хлябни”, но с особено меко изговаряне на „н”,”л”. Четвърта група, а именно селата Черногорово, Пищигово и Мало Конаре създава полското наречие. Не бива да се приема, че има строго разграничение в диалекта, който ползват тези четири групи. Има и много често срещани „острови” в тези групи. Например в Стрелча не трябва да употребяват „а” вместо „ъ”. Но ето един анекдот от моите изследвания.

„Построява се баня с общоселски средства и решават, че стрелчани ще се къпят безплатно. Проблема е, че не знаят как да разберат кой е от Стрелча и кой не е. Тогава бай Иван застава на входа на банята с една гъска и пита всеки, който иска да се къпе безплатно:

- Това какво е?

- Гъска - казва клиента.

- Ванка –му отговаря бай Иван.

Следващия клиент отговаря:

- Газка.

- Ватре – му отговаря бай Иван и разрешава проблема с безплатното къпане за стрелчани.

Известно е че с. Брацигово е от седем къщи местни хора. При преселението се настаняват хора от две съседни села на Банско. И сега старите брациговци казват – „Му го туриш на магарето самара?” – това е чист Банскалийски диалект. В с. Мало Конаре също има много думи от Пиринския край. Например „оти” вместо „защо”, което заедно с моята фамилия „Стоенчеви” са думи и фамилия от Белица и още едно близко село. Същата фамилия я има във Велико Търново, Пловдив, с. Труд и с. Чернозем, Пловдивско. Това ме навежда на мисълта да не сме строги в оформянето на групите.

Носиите се влияят често една от друга и затова в музеите на различните населени места си приличат много.

При завладяването на България от Турция, много българи бягат в планините и стигат чак до Албания. Затова при втората половина на турското робство става и обратно преселение.

Нашите плодородни области, особено след намаляването на турското население, привличат намножилото се и сгъстило българско население в западна Македония и Албания. Това преселение на българското население от там към изток започва от ХVІ век и продължава до началото на ХІХ век и се нарича преселение на „арнаути”. Нека приемем, че не са чисти „арнаути”, нито чисти българи – така е по-справедливо и за двете спорещи страни.

Не ще и съмнение, че „арнаудското” преселение увеличава българския елемент в Пазарджишка област, но също така, че оттам са дошли и други арнаути – албанските бозаджиии.

„Моят дядо по майчина линия – пише проф. Иван Батаклиев- е дошъл от Пиротско да работи по оризищата. Моят прадядо по бащина линия е също „арнаутин”, преселил се в Батак преди много години. След настъпилите реформи в управата на Пазарджик бил изпратен някой си Индже арап. Той, за да има уж послушна жандармерия, която да не е под влияние на беговете, уволнил всички заптиета – местни турци и ги заместил с арнаути, но с това заменяне той навлякъл още по-голяма злина на Пазарджик и каазата му. Покрай тези заптиета „арнаути”, нахлули като скакалци и други „арнаути”, техни сродници, които със заплаха на селяните по двама, по трима станали в село пъдари. Когато поизучили местностите и се запознали с жителите, за една две години, напущали падърлъка и ставали разбойници, а на тяхно място идвали нови пъдари – пак арнаути. „Кой кого да лови, кой кого да преследва?” – пита Йордан Ненов (стр. 376).

Арнаутин бюлюкбашия, арнаутин заптие, пъдарин арнаутин и разбойник арнаутин.”

Това арнаутско властване в Пазарджишката кааза продължава до 1860-1862 г., когато една чета арнаути – разбойници обират и убиват един американец – мисионер на узунджовския път, та с висока заповед от султана са пропъдени. Разбира се, всички арнаути не могат да изгонят, а остават да разбойничестват до освобождението. Те вземат участие по време на въстанието, в безчовечните изтезания над заловените въстаници. Българското население се отървава от кърджалиите, но налетява на арнаутите, а след тях в 1864 г. на черкезите – също опасни крадци и злодеи. Понеже официалната власт не може да се справи с тях, към средата на ХVІІІ век, от българска страна почват да се явяват хайдути. Те се въодушевяват от мисълта да очистят нашия край от турските и други разбойници и да покровителстват християните.

Споменахме, че земята на разкошното тракийско поле бързо се прехвърля от ръцете на турците в ръцете на българите, което силно озлобява турците и те търсят средство да отмъстят и да забавят, дори да спрат напредъка на българите. Това средство министърът на правосъдието Мидхад паша намира най-добре в готвеното въстание, за което турската власт има сигурни доказателства. И Митхад паша решава да използва въстанието, за да устрои изколването на българското население и унищожаването на селата.

И сега идва ред на Васил Левски.

Безспорно е, че Пазарджик е един от градовете, където великият български революционер намира топъл прием, където среща много сърца, готови да го разберат и да се възпламенят от проповедите му.

Голямото значение на Пазарджик за самия Левски се вижда от това, че той пет пъти посещава града,а също и от писмата му до пазарджишкия комитет, през втората половина на 1872 г. Тогава, особено след обира на турската поща на 22 септември 1872 г. в Арабаконак и предателството на Димитър Общи, при преустройството на революционните окръзи, той прави Пазарджик революционен център.

Ще бъде несериозно да твърдим, че в Мало Конаре има комитет, основан от Левски, на седем километра от Пазарджик. И при това Тодор Курев, който работи в Пазарджишкия комитет (което е безспорно доказано) е от с. Мало Конаре. Има твърдение, че Левски с Иван Ръжанков са у Тодор Курев и се срещат с Илия Анков. Приемам го за истина, но това е на път за някъде, придружаван от Иван Ръжанков и Тодор Курев. С това не отричам, че има комитет в с. Мало Конаре. Отказа на Илия Анков да влезе в него, провокира тази среща, на която Левски му казва, че Илия, въпреки физическото си състояние (ходи с два бастуна по това време) е най-подходящ, най-сигурен, тъй като убива трима турци. Никола и Иван Ръжанкови и Тодор Курев са хората, които го придружават при пътуванията му из нашия край. Ето защо при последния си път той е придружаван от Никола Ръжанков. Потеглят на 21 декември през с. Поибрене и Сопот за Троянския манастир. Тук двамата се разделят. Левски заминава за Ловеч, където при Къкринското ханче е заловен на 27декември 1872 г. и на 6 февруари 1873 г. е обесен в София.

Така Левски, загива, но до голяма степен подготвя почвата за Априлското въстание 1876 г. А Никола Ръжанков се връща обратно в Пазарджик. По подозрение той е хванат от турците, жестоко бит и изтезаван. Затова в 1875 г. отива в с. Баня, Панагюрско да се лекува, но там почива. Много често си мислим, защо Пазарджик не въстава по време на Априлското въстание. Тогава това не са могли да разберат хората, участвували в него. Моето лично мнение съвпада с това на Иван С. Войводов и Иван Соколов. Захари Стоянов го отразява в своите „Записки по българските въстания”. Кавгата между Войводов, представителя на Пазарджик и Бенковски не завършва в полза на никой. Вземат решение Пазарджик да се подготви и при нападение на чета от Панагюрище, да въстава. Безспорно за това се иска спокойно, трезво мислене. В Пазарджик има много войска и много въоръжени турци. В Коприщица, Панагюрище и околните села, няма повече от 10-15 турци. Там лесно се завладява конака, но в Пазарджик за един час ще пристигне въоръжена армия от Пловдив и ще смажат въстанието.

Не е решен въпроса къде ще отиде населението, което няма да се бие (жени, деца и старци).

Така пазарджиклии остават да чакат Иван Соколов, начело на чета от Панагюрище и друга чета от Брацигово да нападнат Пазарджик, но уви нито едната, нито другата чета пристигат.

По същото това време става и предателството на Ненко Стоянов Терзийски – Ненко Балдьовеца, представител на с. Балдьово на Оборище. На 15 април при с. Мечка заявява ”че ще обади на турското правителство за всичко, което се тъкми.”

Така чорапът започва да се разплита. Пазарджиклии разбират за предателството. На 20 април в деня на пристигането на мютисарифина Азис паша, Н. Христович съобщава на Яков Матакиев, чрез сина си Тодор, че пашата тръгва на другия ден - 21 април за Панагюрище. Съобщението е прието с цел комитетските хора от Пазарджик да предадат същото на Панагюрци.

Всичко това става, разбира се, в деня, когато в Панагюрище е провъзгласено въстанието, за което не се е знаело в Пазарджик.

На съмване пристига Васил Петлешков с кървавото писмо от Панагюрище. Ясно е че пазарджиклии нямат възможност да въстанат така, както панагюрци. Планът за начина на въстанието им остава неизпълнен. Хафез паша стига до Пазарджик с няколко батальона редовна войска и артилерия, след което се запътва към Панагюрище. След потъпкването на въстанието властите, освободени от първата си и най-главна грижа, започват да търсят виновните, почват масово арестуванията. Не само конакът, но и Куршум хан се оказват тесни, за да поберат затворниците.

От Пазарджик, по-активно замесените във въстанието затворници, навързани със синджири, в един прекрасен майски ден пешком са откарани в Пловдив. Там започват ежедневно да бесят по неколцина, други изпращат в Одринския затвор, трети заточват към Мала Азия. Каква подигравка на съдбата, какво разочарование от близкото минало „Да сънуваш – казва К. Величков, че си възлязъл на върха на една планина, отгдето пред възхитените ти очи се развива една, черодейна, неземна картина и като се пробудиш да се намериш в дъното на една бездна, където те чака немедлена гибел. Ето грозната истина. Всичките приготовления, всичката оная тримесечна трескава деятелност се показали сега като детинска игра. Не се разчитало на нищо друго освен на въодушевението”. Известна е трагедията на неколкодневното Брациговско въстание с безсмъртния Васил Петлешков, особено това на Батак, който даде най-много жертви: 1750 убити и изклани мъже, жени и деца, освен поробените – потурчени и продавани. Ето защо Захари Стоянов казва „На колене любезни читателю, долу шапките! Напред ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко що е чисто, българско, всичко любещо своята родина да присъствува с нас заедно на тава българско светилищие, на тоя жертвеник за нашата свобода, където е изляна кръвта на хиляди мъченици-светии, на стотина дребни дечица, на безбройни моми и момци. Батак, славният и злочест Батак. Докато трае Руско-турската война през 1877-78 г.”

Докато трае войната, на много места българското население е подложено на тежки изпитания: убийства, арести и заточвания на заподозрени лица. В Пазарджик и Пазарджишко става същото. Сега започват заточвания на лица от нашата област, каквито след самото Априлско въстание са почти избегнати, поради намесата на европейските сили.

„Обаче от Пазарджик докарали други заточеници: Иван Ръжанков, Никола Гевчов, Андон П. Иванов (Кундурджията), Г.Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов от града и Тодор Курев от Доганово Конаре.