неделя, 26 април 2009 г.

с. Мало Конаре и неговите герои - глава втора

Страхил войвода


Големият брой документи за хайдутството в българските земи през ХV-ХVІІІ век, достигнали до нас, произхождат от учреждения и среди, неблагоприятно разположени към това движение. Тези документи са изпълнени с пренебрежение, недоброжелателство или направо ненавист към хайдутите. При все това богатите сведения, които тези източници съдържат, при грижлив критичен анализ създават цялостна и всестранна представа за хайдутството в българските земи.
Те разкриват някои основни негови черти и насоки. От тях личи, че:
1. Хайдутството е непрестанно съпротивително движение в българските земи още в ХV век.
2. То е изблик на народната непримиримост към несправедливите порядки на османския феодален режим.
3. Силата му се корени в недрата на народа.
4. Размахът му се засилва през столетията с многобройните си акции надлъж и шир по българските земи, то отваря един непреодолим, нов и постоянен вътрешен фронт на османските управляващи среди.
5. Хайдутството не е само несъзнателна борба за лична мъст, а изява на народностното самочувствие във всички български краища. В определени моменти то се извисява до нивото на целенасочената борба за политическо освобождение.
6. Едновременно с това хайдутството е и общия език на борещите се българи с останалото балканско население, подтиснато от бремето на османския феодален режим, в това число и с турското зависимо население. Този език е звеното на социалната солидарност, на общата непримиримост с порядките и учрежденията на османската власт, което дълбоко свързва българските хайдути с техните събратя от Сърбия, Босна, Черна гора, Далмация и Албания.
Сформирането на чифлиците по българските земи се съпровожда от мъчителното масово обезземляване и разорение на зависимото население. За това население пътищата на хайдутството са единствената достойна развръзка.
Върху цялата земя на завоювана България, османското върховно управление поставя властната си ръка. Тази земя султанът раздава на различни феодални господари. Голяма част от страната попада във властта на спахии. Те получават по-малки или по-големи поземлени владения - ленове, заради бойни заслуги и с определени служебни задължения:
да се явяват под знамената във феодално опълчение с определен брой войници;
да провеждат мероприятия на властта, като върховни органи на местното управление – санджак - бейове и беилербейове;
всяко отклонение от поетите задължения лишава служебните поземлени владетели от техните спахилъци.
По този начин върховното управление набира добре дисциплинирана и боеспособна феодална войска и поддържа централизиран чиновнически апарат. Много български села и градове стават подвластни на такива феодали. Макар и ограничени в правата си над тяхното население, спахиите упражняват многостранен контрол върху него, изтръгват част от добива му, ограбват труда му под формата на редица данъци и повинности:
поземлено - личен данък, десятък от зърнени храни, зеленчуци и плодове.
данъци върху добитъка, кошерите, всевъзможни глоби, такси иберии, ангариен труд за личнте спахийски стопанства или паричен откуп за него.
Друга част от данъците е предопределена за държавната хазна -поголовният данък на немюсулманите, многобройните принудителни изкупувания и безвъзмездните доставки на храни и припаси, непосилните повинности за военни държавни нужди. Селската земя е обременена не само с тия фискални задължения. Над нея тежат различни феодални ограничения. Зависимите селяни, било то българи или турци - не могат да извършват с нея свободно каквито и да било юридически операции - продажби, дарения, онаследяване. При всеки такъв случай те трябва да получат съгласието на спахията.
Подобно на всички немюсулмански поданици на османската държава и българите понасят тежестите на установения за тях режим на религиозно -народностна дискриминация.
Немюсулманите, презрително назовавани „гяури”(неверници) нямат право да носят оръжие. Религиозните си обреди трябва да извършват в потулени подземни черквици. Гласовитият звън на черковната камбана се счита от мюсулманите като предизвикателство към тях, затова само приглушеният монотонен звън на дървеното клепало призовава в черква християните. Те нямат право да изявят самочувствието си на обществено място - дрехите им трябва да не блестят с ярки цветове. А ,когато яздят покрай турчин, са длъжни да слязат, почтително да поздравят и да му отстъпят дори коня си. Чужденците описват с изумление тази атмосфера на дискриминация, която развързва ръцете на произвола, отежнява феодалната експлоатация.
„Чаушите - разказва Ст. Герлих – имат тази власт да вземат от всеки срещнат каквото и да кара, коня му и да го яздят няколко мили. Горкият човек тича подире му додето намери коня си. Това рядко се случва на турците, но на християните, твърде често.
Угнетението е дотам непоносимо, че даже цели села избягват и се преселват в пустините, защото християните са принудени да дават на всеки турчин конете си, децата си, храна, вино, които са спечелили през годината с труд и пот, а освен това да изтърпяват и много бой.”
Но най-тежко от всичко е страшното девширме (набиране на християнски деца за еничарския корпус). Периодично османската власт събира най-будните и най-лични християнски момчета, откарва ги завинаги от дом и близки, помюсулманчва ги и ги подлага на специално обучение, за да попълни с тях фанатизирания си пехотен корпус (еничари) и дворцовите служби. Немалка част от тях тя разпръсква, като роби и слуги в именията на богати и знатни турци. Това е едно от средствата, чрез които османската власт се стреми да обезроди поробеното немюсулманско население, да намалява численото му превъзходство. Но въпреки тези изпитания българите запазват своето народностно самосъзнание в течение на векове, посредством известни порядки на вътрешното самоуправление, които поддържат у тях обществена будност. Не на последно място са и войнишките села, конаретата (отглеждащи коне за турската армия), ползващи се с привилегии от останалите селища, което много е помогнало за запазване на българщината в тях.
Десетилетия наред в българската историография надделява тезата, добила при това широка гражданственост, че хайдутството е изява преди всичко на непримиримост с произволите на отделни насилници, че хайдутските действия са по-скоро опити за лично отмъщение на пострадалите от тия произволи люде. Хайдутството е познато повече като антифеодален въоръжен отпор на угнетеното българско население, представен от низ безименни и ограничени по обсег и цели акции. В сравнително малкото проучвания не е доказано и изяснено, че независимо от подбудите на отделни хайдути това самобитно народно движение има определена политическа насоченост, че през известни периоди в него натежават народноосвободителните цели. Най-раните хайдутски прояви ни отвеждат към началото на петнадесетото столетие, към онова време когато в наскоро покорена България османската власт установява своите институции. Хайдутството в този ранен период е до известна степен продължение на антифеодалната съпротива от епохата, предшествуваща османското завоевание. Векове наред българските селяни се бунтуват срещу насилията на царе, боляри и духовници. Сега старите господари се заменят с нови - османски спахии, бейове, чиновници. Но феодалното бреме не се отменя, неправдите и своеволията не свършват. При това новите господари на земята са не само чуждонародни, но и иноверни угнетители и то във време , когато религията е белег на народностна принудителност. Затова старата вековна непримиримост към феодалните порядки пламва с още по-голяма сила, втъква в мазолестите ръце на измъчените бедни люде от села и градове дълги сопи, ръждясали копия, секири и тежки боздугани или прокужда далеч от дом и огнища да мъстят на посегателите, да воюват за по-добър живот. През първите десетилетия на ХV век хайдутството носи чертите на освободителната борба. Все още е жив споменът за свободната българска държава. Българските хайдути водят тежка партизанска борба още от началото на ХV век, като търсят убежище в планината и закрила зад гъстите горски шумаци.
Един от най-ранните пътеописатели на България – боргундският рицар Бертрандан дьо ла Брокиер (1433 г.) представя Ихтиманските възвишения като свърталище на метежни елементи, които той назовава „разбойници и крадци”. Така квалифицират хайдутите и повечето чужди пътешественици, защото получават осведомление за пропътуваните места предимно от турските си придружители и чиновници из селищата. Известно е, че за всички техни предубедени информатори, борците срещу съществуващия ред са обикновени злосторници и разбойници. Това убеждение се затвърждава у чуждите пътешественици и по друга причина, че хайдутите често нападат търговски кервани и богати пътници, за да се снабдяват с пари и стоки.
Така разкъсаните сили на попадналия под робство народ се обединяват тук-там в хайдушки дружини, които се загнездват в места, най-често покрай пътища и проходи, откъдето по-неуязвимо могат да извършват акциите си срещу османските властници, чиновници, военни лица и др.
Истинска напаст за раята стават и войните. Не успели в похода за завладяването на другите европейски държави, бойците, които се връщат от полесраженията, се стремят да наваксат загубеното, като плячкосват най-вече българските земи, изходна база при всичките експедиции в Европа. Тежкото бреме на раята през ХVІ-ХVІІ век и засиленият произвол достигат да такъв предел, че дори сам познатият придворен писател Кучибей Гюмюрджийски е заставен да произнесе ”Такова притеснение и угнетение, в което се намират бедните селяни, никога в нито една страна на света, в нито една държава не са съществували”.
Засилва се и религиозно - народностната нетърпимост спрямо българите, зачестяват опитите за насилствената масова ислямизация на това население.
Хайдутството в България се разраства сякаш с всяка измината година. Още в зората на метежното единадесето столетие, изпълнено с редица бунтовни и въстанически движения, хайдутските прояви се умножават. Льофевър, секретар на френския посланик А дьо Санси, разказва, че през 1611 г. из планинските пътища към Ниш има дружина от 250-300 души, за която разказват, че напада пътниците. Такава голяма група не може да бъде друго освен хайдушка дружина. А през 1616 г. участниците в пратеничеството, чиито път е описал А. Венер, бодърстват и палят цяла нощ огньове при Ветрен, за да не би „неочаквано от гората да нападнат българите(хайдутите), както няколко пъти в това село те били нападали турците.”
Османският хронист Силяхдар, един от главните източници за тия събития разказва, че османските войски не един път се сблъскват с хайдути, които действат в едно с австрийци и маджари.
Все във връзка с тия събития трябва да се поставят и някои откъслечни известия за раздвижване на хайдутите и населението в Пазарджишко. Непотвърдени сведения на Силяхдар споменават за хайдутския вожд „Сраил”. Очевидно става дума за прославения Страхил войвода от с. Йеникьой - Пазарджишко.
В разказа на Силяхдар за Ниш, в който прозира усърдието на пристрастния османски автор да очерня хайдутския вожд, може да се изтълкува и следния смисъл. Допустими са разногласия между австрийския командващ състав и местните борци, поради различията в крайните цели на едните и на другите. Австрийците се стремят да прогонят турците от балканските земи, не за да освободят поробеното население, а да наложат тук господството си. Може би, с оглед на това у Страхил има някакви опасения и вероятно у него е надделява решението да се освободи от зависимостта си спрямо австрийците и да действува самостоятелно. Само някакви съображения от този род, свързани с по-нататъшния ход на борбата, която така смело води дотогава, трябва да принуждават Страхил да остави на произвола семейството си, което преди това сам спасява и приютява в Ниш. Това е мнението на Бистра Цветкова в нейната книга-„Хайдутството по българските земи.”
Нека бъдем честни и признаем, че ако не е написаното от Силяхдар, няма да знаем почти нищо за Страхил войвода. Въпреки това в написаното от него личи желанието му да обезличава героя Страхил, прозира желание да го очерня.
Вижте какво пише за името му – „някой си Сраил или Сравил”. Това е поправимо, тъй като народа го възпява в песните и опасност да остане без точно име няма. По същите причини той пише и Иеникьой , вместо Корукьой.
Може да се зададе въпроса, името му нарочно ли е объркано или от немарливост. Каквато и да е причината, успява да отвори една възможност за неговото родно място да се борят много населени места.
Коруй кьой или днешното Мало Конаре не дава десятък, защото гледат едно султанско хергеле и са длъжни всяка година да изпращат в Цариград младите коне с известен брой войници. Населението на войнишките села е по-будно и свободолюбиво и по-трудно се примирява с неправдите на робството.
Понеже няма точни сведения за датата на раждане, ще кажа само, че през ХVІІ век в Коруй кьой (Мало Конаре) в семейство Паунови се появява Страхил.
Няма и не може да има българин, който да не е чувал името на прославения хайдушки войвода Страхил. За него се пеят песни по всички кътчета на България. Разказват се предания и легенди, а много селища си оспорват правото да се гордеят, че са негово родно място. Мнението на Александър Арнаудов - уредник в историческия музей в град Пазарджик:
„Така според едно предание родното място на Страхил е днешния град Батак, а според друго – Страхил е от Мало Конаре, Пазарджишко.”
Какво мислят от Батак разбираме от ТР. КЕРЕЛОВ-1966 г. в частта от неговата книга „БАТАК ГЛАВА НЕ СКЛАНЯ”.
„---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

ГОЛА ВОДА, ПАЯКА И СТРАШЕН СТРАХИЛ

През 1925 г. д-р Иван Горанов се задържа в Батак до есента. Той всяко лято прекарваше в селото. Отморяваше се с въдица край тихите вирове на Стара река или бродеше с раница на гърба из глушинака на Баташките гори. Когато тази година започнахме училище, той ни събра в големия салон. Преди да заговори, разтърка ръце и се поизкашля многозначително. На земята до него стоеше новичък фибърен куфар — доста голям. Загадката на събирането бе очевидно в този куфар и ние, децата, изпънахме шии.
Мили деца, потомци на славните батьовци... — започна тихо докторът.
Учителите от предните столове извърнаха глави и ние срещнахме обичайния за такива случаи поглед — сега сме пред чужд човек. Тишина!...
Донесъл съм ви подаръци от ваши софийски другарчета. Зная, че маята ви е от някогашните батьовци, от Гола вода, Паяка и Страхил страшен и затова посъветвах вашите другарчета, които бяха решили да ви подарят нещо, да ви купят пушки и пищовчета. Те гърмят с книжни авзи, ама са пищови и пушки от желязо, а не от дърво, каквито си правите вие. Каго се научите тях да държите, ще ви дадат истински. Само трябва да слушате и да се учите...
Той разтвори куфара и раздаде подаръците. Още начаса салонът замириса на горяла бертолетова сол. Авзите отдавна бяха изгърмени, пищовчетата и пушките — забравени, но имената на Гола вода, Паяка и Страхил страшен се очуваха. И останаха да живеят в нашата детска памет, както бяха живели в паметта на всички батачани.
Те били трима братя от полското село Мало Конаре. Когато дошли в Батак, заварили селото, че прави воденица. Плюли си те на ръцете и за два дена докарали водата от яза до воденицата. Половин час път е това да го вървиш, а те за два дни го извървели така, че оставили подире си дълбока воденична вада. Това стигнало на селото, за да ги приеме... А защо носели тези имена? Георги се борел по панаирите с турските пехливани. Замори ги, запоти ги, доде станат гола вода, и тогава им залепи гърба на тепиха. Оттам и името. А Паяка спечелил прякора си като хайдутин. Трябва да отърве народа от някой душманин. Тъй го оплете отвсякъде, че оня капне сам като муха в паяжина. Двамата братя били женени, а третият, Страхил — ергенин. Той имал годеница, но един пазарджишки бей пратил в Мало Конаре гавазите си. Пропукали чифт пищови, дигнала се пушилка по пътя и момата потънала в бейските сараи. Въртял се Страхил с дни пред бейските порти, но не можал да зърне отнийде годеницата си. И една нощ сухите бейски конаци пламнали като борина.. В Батак другоселците не били кръстосали още година и припищели няколко села. Слезли били хайти откъм Доспат и Машергидиг. Тримата братя тръгнали да им пресрещнат пътя. И други тръгнали с тях. Намерили ги чак в Чеч и така ги сгащили, че разбойниците тъй си и останали, без да успеят да извадят пищов или главест каракулак. Отдъхнал си не само Батак, но и Доспатлъкът и Тъмръшко. И не само християните, а и мюсюлманите. Но лоша мисъл затаили в главите си те. „Тия, като захванат да пущат кръв на правоверни, ще вземат да не делят кой е хайта и кой не е. Свършиха работа, берекет версин, а сега да ги свършим тях завинаги, та да ни е мирна главата...“ Братята усетили каква е работата и хванали завинаги планината. Кръстосали Родопите, прехвърлили се в Пирин и Странджа. Когато силите им поотпаднали и дерменджийският прах се посипал по косите им, Георги и Петър се прибрали в Батак, където са и гробовете им — големи, по четири крачки дълги, заградени с мъхести камъни. А Страхил останал в Странджа... Неговия гроб търсеше дядо Ангел.”
В редица народни песни Страхил се представя като защитник на онеправданите и като народен отмъстител. В песента „Страшил и плевенския кадия” се разказва за нерадостния живот на сирачето Димчо, който девет години е ратай на плевенския кадия, но не получава нищо за своя тежък труд. Ограбения и обиден Димчо се оплаква на своя вуйчо Страшил страшни войвода, който след като го изслушва, повежда дружината си към Плевен. Залавя кадията и сурово го наказва, като му отрязва главата.
Стахил е толкова властен, че изпраща свои хора да му набират хайдути. В една народна песен знаменосецът на Страхил – Атмаджа (ястреб) поръчва на Стоян хайдутин:
„Я пойди, пойди Стоене
на габровските механи.
Там пият вино, Стоене
момчета като вълчета
юнаци като зли вълци
зли вълци по стогодишни
и за Стратила ортуват
де ще Стратила да найдат
Стратила страшни войвода
и тий с него да идат.”
Стоян изпълняна поръчката на знаменосеца и когато повежда момчетата към хайдушкия войвода, ги предупреждава да не се плашат от погледа му.
„Момчета като вълчета
юнаци като зли вълци
зли вълци по стогодишни
кога при Стратил идете
той ждава страшно изгледа
сакън да са не плашите
нему си й такъв погледа.”
По нататък в песента, при срещата на момчетата със Страхил, се казва:
„Стратил ги страшно погледна
отпуснал джуни до земя
издигнал клепки до небе
сички са изпоплашиха.”
Тази част на песента показва, че Страхил е всява страх у всички със своя свиреп поглед. Той е страшен за враговете си, не само със своите дела, но и със своя външен вид и неслучайно във всички песни за него го наричат Страхил страшен войвода. От известните песни за него, най-разпространена е песента за лошия сън на Страхил и потерята, изпратена срещу него. В началото на тази песен Страхил е представен, като обикновен човек, който може да се смути от един лош сън. Но неговият знаменосец Атмаджа го успокоява и го съветва как да постъпи, за да се справи с преследвачите си. Страхил се вслушва в съвета на своя знаменосец и се преоблича като просяк. Край него минава потерята и никой не го познава. Накрая, обаче идва арапче, което го познава и издава. Тогава потерята се повръща назад и залавя Страхил. Но, когато донасят тежки синджири, за да овържат войводата:
„Стратил са люто разсърди,
та че въжата, бре, скъса,
извади сабя френгия,
та че са на дясно завъртя,
дур са наляво обърне,
само арапче остана.
То са Стратиле моляше:
- Ой ми та тебе, Стратиле,
не ме убивай, затривай,
че съм едничък на мама!
Стратил арапче не слуша,
най го къс по къс режаше
и му месото разхвърли
по сите равни друмища
да ядат псета, гарвани.
В тази песен, както и в другите народни песни, образът на Стахил се разкрива с епически размах в широки рамки, като се използват редица художествени средства, характерни за юнашките песни - подробни описания, повторения, преувеличения (така наречената хипербола) и идеализация при разкриване на юначеството и положителните качества на Страхил.
Но Страхил не е обикновен хайдушки войвода, който се задоволява само да наказва поробителите, предателите и народните изедници. Той вижда много по-надалече и мечтае българския народ да отхвърли омразното турско робство и да заживее свободно. За това свидетелства фактът, че по време на Австро-турската война през 1689-1690 г. Страхил най-дейно участвува във въстанието, което избухва в Скопско и Софийско. За да се справи със Страхил, който с 200 души хайдути развява байряк и убива турци и опустошава цели села, централната турска власт мобилизира цялото турско население от околиите Пловдив и Татар Пазарджик. На помощ изпращат двама началници, петдесет бостанджии, двама везирски делии и много доброволци. Но Страхил чува за намеренията на властта, взема своите роднини, минава планините и се озовава в Нишката крепост. Там Страхил събира 4000 души немци, маджари и хайдути и с тях напада Кюстендил. Отрядът на Страхил избива и пленява много турци. Снабдява се с голямо количество стоки и пали града. От Цариград срещу въстаниците изпращат многобройни войски. Най-напред обсаждат и превземат Пирот. След това, султанските войски се отправят към Ниш и го подлагат на обсада. Турците изпращат писмо на обсадените да се предават, но те дръзко отговарят „нямаме човек който да знае да чете и пише, но ако искате да ни бъдете гости, елате да ни ядете попара”. Цял месец непрекъснато пристигат турски войски и обръчът на обсадата се стяга. След като не получават очакваната помощ, защитниците на нишката крепост са принудени да се предадат. С голямо настървение и силно любопитство турците бързат да видят, измежду пленниците, прочутия и страшен главатар на хайдутите Страхил, който много пъти напада и убива мюсюлмани. Ала те са горчиво разочаровани и учудени, когато разбират, че Страхил и дружината му не са в крепостта, а успяват и този път и се изплъзват.
Преди обръчът на турските войски да обхваща напълно крепостта, Страхил иска и получава разрешение от коменданта на крепостта генерал Фитран да излезе, да се бие със своята дружина срещу турците, след което бранителите на крепостта трябва да нападат турците. Но, виждайки многобройния неприятел, Страхил разумно се оттегля и така запазва дружината си. Но за спасяването на своята дружина Страхил заплаща твърде висока цена – майка му, жена му и една негова дъщеря, които се намират в крепостта са пленени от турците. Дъщерята на Страхил е подарена на един албански левент. В името на великата цел - да спасява своята дружина, за да се бори за освобождението на отечеството си, Страхил пожертва своето семейство.
Световната история познава малко примери за такава велика жертва, с която всеки народ се гордее.
Дядо Ангел Керелов - внук на Страхил войвода, който обикаля на стари години Странджа планина да търси гроба на войводата има основание.
Ето какво казва Гаро Гаров, сътрудник в историческия музей в Бургас.
„Известно е, че всички български планини - Рила, Стара планина и Родопите, планините в Македония са майка закрилница на легендарните хайдути през петвековното турско робство. Наред с тях и Странджа не отстъпва в това отношение на своите сестри. Нещо повече, тя в някои случаи дори ги превъзхожда. Затова защото хайдутството в тази планина е едно постоянно явление и то в твърде широки размери. При това едва ли може да се посочи някои от известните български хайдути из вътрешността на страната, който в известни периоди от своята дейност да не шета и в Странджа.”
За развитието на хайдутството в тази планина на първо място благоприятствуват редица обективни условия. Например нейният географски характер - пълна проходимост по всичките и части, при това обрасли с вековни дъбрави, наличието на бистри и студени извори и най-важното, че тя открай време е населена от чисто българско население, пръснато в селца, колибарски поселения, кошари, мандри, по баири, склонове, реки, бърда, при широко развитото в миналото скотовъдство - всичко това взето вкупом извънредно много улеснява продоволствието и укриването на хайдутите.
От друга страна, за широкото развитие на хайдутството в Странджа и особено за прехождането на хайдутите из вътрешността на страната от особено значение е обстоятелството, че през тази планина и нейните покрайнини преминават най-важните друмове, по които се пренасят тежките султански хазни към турската столица, съставляваща труда и потта на населението от поробените и зависими страни – България, Сърбия, Маджарско, Румъния. По тия друмове се придвижват към турската столица и обратно многобройните търговски кервани, които разнасят стоките до различните пазарища и панаири в общата турска империя. А известно е, че тия султански хазни и търговски кервани са най-съблазнителната примамка за хайдушките дружини, защото чрез задигнатите от тях богатства и стоки най-често са решават въпросите за своята издръжка, облекло, прехрана, въоръжение, а също така и подпомагане на своите многобройни ятаци и укриватели. Някои народни песни отразяват това:
Събрали са се събрали
два брата, дур два близнака
Стойко и Стефан двамата
ходили малко ни много
ходили дор три години
Странджанската планина
царската хазна да вардят.
Така обясняваме и факта, че из дебрите на Странджа се кръстосват юнашките стъпки и на класическите български хайдути Страхил „страшен хайдутин” и неговия неразделен сподвижник, верен другар и байрактар Атмаджата. Иначе турският историк Силяхдар мехмед ага – съвременник на Страхил, не описва похожденията му в Странджа. Народът правилно преценя като казва, че „вълк и хайдутин синур нямат”. Страхил предвожда сравнително не многобройна дружина, която при действия в полето използва и коне.
За пребиваването на Страхил войвода и неговия байрактар Атмаджата в района на Странджа има редица доказателства. Най-напред ни дава сведения за това Балчо Нейков, който от първите години след освобождението се заема с трудната, но високо патриотична задача да издирва и проучва родословието на Стефан Караджа, негов връстник и другар от детство. В изпълнение на тази си мисия Балчо Нейков без да ще, вървейки по родословните следи, попада и в лабиринта от легенди и предания за големия род Бибеловци в историческото село Факия в Странджа, защото Караджата по майчина линия произхожда от Бибелите. Когато Балчо Нейков говори за участието на един от представителите на Бимбеловци, като ръководител на „войничаните” във Факия в т.н. „Северна война” между Русия и Турция и по-специално при похода на русите към река Прут (1711 г.), той ни осведомява, че според преданията, които събира и записва, в Странджа и района на село Факия по това време върлуват прочутите хайдути Страхил и Атмаджата. Вижда се, че това сведение съвпада по време с историческите данни за годините, през които действа Страхил войвода. И макар, че Балчо Нейков нито ни съобщава от кого записва преданието, нито подкрепя с нещо друго тия данни за пребиваването на Страхил войвода и Атмаджата в този район на Странджа, то от нашите проучвания сега се установява, че всичко това се подкрепя и с някои податки, което не могат да бъдат някаква случайност и поради това, че тия наименования се отнасят еднакво и за Страхил и за байрактаря му Атмаджата. Така в село Желязково (Момина църква Казъклисе), Ямболски окръг има Страхилов кладенец. В миналото този кладенец се намира извън чертите на селото, докато то е малко, а сега попада в самото село, но вече запустява. Според запазеното предание в селото, този кладенец е направен по поръчка (а може би и със средства) на Страхил войвода. Освен това в преминаващата през това село Скалянска река се вписва по-малка, която също така носи името Страхилова река. Тя извира някъде откъм височината Карва Сара под името Парапанов дол, а в долното си течение носи името на войводата, защото там, най-вече според преданието, се подвизава известно време Страхил с дружината си. А там, където Страхилова река се влива в Скалянската се намира канлъ-гичит (кървав брод), който носи името си от това, че на същото място хайдутите обикновено причакват султанските хазни и търговските кервани и често проливат кръв. Все в този район, именно между селата: Факия, Тагарево и Сливово има една твърде живописна гориста местност, където има кладенец със студена и пивка вода.Тя носи името Атмаджата. Според запазено предание в село Факия, дружината на Страхил войвода идва на коне някъде откъм Карнобат и Сливен и ходи надолу „по друма” към Лозенград, за да причаква султанската хазна. На връщане, обаче и е устроена засада от голяма турска потеря. На на това място и в неравен бой с потерята загива прославения байрактар на Страхил войвода - Атмаджата.
В по-ново време някой благодетел изгражда на кладенеца хубава чешма, в памет на легендарния Атмаджа, а населението, навярно скоро след станалото събитие, именува местността на негово име, за да не се забравя прославения хайдутин.
Ето какво мисли по въпроса за Страхил, Коста Костадинов – доброволен сътрудник на пазарджишкия исторически музей. Същият издирва друга версия за Страхил войвода, изразена в народна песен. За Страхил войвода са известни няколко народни песни. Най-популярната от тях е тази, в която Атмаджата-байрактаря на войводата, пита последния, защо е замислен и угрижен, а Страхил му отговаря, че е умислен и кахърен, защото е разбира, че през гората са минават 3 синджира роби и той се чуди и мае как да освободи робите. Ето и самата песен:
Атмаджа дума Страхилу
Страхиле страшна войводо,
Защо си черен почернел
Още си грозен погрознял?
Защо си толкоз умислен
умислен още кахърен?
Дали ти пушка дотегна
или ти балкан омръзна
или за село домиле?
Страхил Атмаджа думаше.
Атмаджа кючук байрактар.
Нито ми пушка дотегна.
Нито ми балкан омръзна.
Нито за село домиле.
Снощи ми хабер дофтаса,
че са през гора минали
дор три синджира с роби.
Първи синджир, Атмаджа
Все отбор млади девойки
Втори синджир все млади невести
Трети синджир все млади юнаци.
Чудя се Кардаш мая се
Какво да правим, да сторим
да си кервана преварим
и робите да отървем
от тия черни татари.
Този вариант на песента е от 96 годишния дядо Трифон Зайков от с. Величково, сега жител на Пазарджик. Това е само една част от песента, но само нея помни, по-нататък Страхил „куртулисал робите”.
При събирането на сведения за хайдутите и хайдушките войводи, не трябва да пренебрегваме и иманярските предания за тях. В стремежа си да откриват съкровищата на хайдутите, иманярите достигат и до интересни сведения за самите хайдути и воеводи. Така преди години от Алипи Тодоров родом от село Челопеч, Пирдопско, чух много иманярски истории, между които и следното предание за смъртта на Страхил войвода.
„Страхил с дружината си бродел най-много по Родопите. Той закрилял сиромасите, както от турски притеснители, така и от алчни български чорбаджии. Чорбаджиите от четиридесет села се събрали да решат как да се отърват от Страхил. За събирането си те използвали един голям манастирски събор, на който се събирал хиляден народ. Но Страхил научил за намеренията им, обсадил събора с триста души свои хайдути, завардил чорбаджиите на самото им заседание и ги избил. По заповед на войводата били взети украшенията на всички богати съборяни. Само от косичниците на жените, от сребърните и златни накити били напълнени девет сандъка.”
След тази случка, опасявайки се от потеря, Страхил разпуска дружината си, като на всеки хайдутин дава дял от хайдушката хазна. След като се разделя с дружината си, Страхил потегля за Божи гроб, където смята да прави някакво благодеяние за опрощаване на греховете си.
Всеки обаче, който един път вижда Страхил войвода, не може да го забрави и да не го познае при втора среща. Така в Цариград един турчин познава Страхил и го предава на властта. Страхил е заловен. Почват да го изтезават да каже къде скрива съкровището си. Той отначало упорства и не казва нищо. Но, когато при него идва самия турски големец бошнак и му заговаря на български език, като обещава, че ще му пощади живота, Страхил му се доверява и казва къде е богатството му. Парите са извадени и взети, но големецът се оказва нечестен човек. Той не устоява на обещанието си, потъпква дадената дума и заповядва да убият Страхил. Така според преданието загива войводата, който години наред всява страх в султанската власт.
Страхил войвода
Появило ми сай появило
Една ми мечка стръвница
в Рила, Стара планина
на хайдушката равнина.
Голяма пакост правеше
Да е поизяла поизяла
на чорбаджии волове
на клети сиромаси овцете.
Хората жалба дадоха,
Който мечката улови
голям ще бакшиш получи
до девет чифта волове
десето серес биволи.
Никой се карда не нае
Таз пуста мечка да улови.
Наеха ми се наеха,
до два ми млади юнака.
Юнаци силни помаци
отиват мечка да убиват.
Като мечката видяха
Те са много изплашиха.
На ум им дойде за Страхил
За Страхил страшен хайдутин.
Един си други думаха:
- Хайде при Страхил да идем
да идем да го поканим
с него мечка да убием.
Хора при Страхил отиват:
Страхил под дърво лежеше
сиви теленца пасеше.
Като си въздух поема,
клони в земята забива.
Като се солук отнеме
клони в небеса хвърчаха.
Юнаци млади помаци
страх ги е Страхил да повикат,
че му кучката разлайват
кучка с девет кученца.
Страхил се от сън събужда:
- Вървете, не бойте се,
кажете, не срамувайте се.
Помаци Страхил думаха:
- Канят ни мечка да убием,
таз пуста мечка стравница.
Че тръгнал Страхил с юнаци
на хайдушката поляна.
Срещом се с мечка сретнаха.
Като помаци видяха
три дни далег бягаха.
Остана страхил самичък
с него кучка сивичка
и дор девет малки кученца.
Малко се много бореха-
часът му дойде на Страхил.
С сабя мечка повали
с остра сабя разсече
и и кожата одра
и я в село занесе.
Тази песен е записана през 1968 г. от Йорданка Гаджалова, уредник в историческия музей в Сливен.
Драги читателю, аз не съм писател, а строител. Ние сме груби хора, но затова пък прями и честни. В нашата професия се ползва най-много качеството логика. Като чета книгите, от които Ви поднасям фактите, ги прекарвам през цялата си същност, като човек и тогава забелязвам грешките и пропуските и ги критикувам.
Сегашното село Ветрен, по времето на турския писател и съвременник Силяхдар Ахмед ага има следните имена: Хисарджик, Казърхисар, Еникьой, Дервент ени кьой, Сардък дере, Просека и Ветрен. Селото се намира на Траянова врата т.е. на важно място. Трябва да го запомни. Когато чува за родното място на Страхил войвода – Кору кьой, не му обръща внимание и не го запомня. След това, като сяда да пише, почва да се напъва да си спомни, но уви забравил го е. Идва му в паметта, че е нещо, което завършва на кьой и понеже Ветрен е много известно, решава, че е Ени кьой.
Нека всеки от нас си представи, че баща му или дядо му, които го държат на коленете и му разказват за родния си край, за родната си къща, за приятелите, за роднините и най- вече за рода и той да не помни. Моят дядо почива преди да се родя, но баба ми ме учи на много неща за нейния род, с които да се гордеем. Някои от
Сега, когато посещавам Батак с цел да събера сведения за Страхил войвода, намирам тримата внуци от рода Паунови и брата на Трендафил Керелов – Страхил, кръстен на прадядо си Страхил войвода. Всички единодушно и с гордост се назовават правнуци на войводата Страхил. Със същата гордост се произнасят и за родното му място Мало Конаре. Развеждат ме в музея в Батак, където портрета на Страхил войвода е на видно място, висок около 2 м. Показват ми къде дружината на Страхил яде чеверметата – „сборището на Страхил войвода”. Показват ми скалата, над която той стои замислен, решавайки съдбите на много българи и турци. Показват ми и гробовете на Петър и Георги, братята на Страхил, къде са били.
Когато се разделяме, Страхил Керелов ми казва:
- Не е важно какво е казал турчина (имаше предвид Силяхдар) важно е, че ние техните потомци казваме, че сме от Мало Конаре.
В книгата си „Пазаржик и Пазарджишко” професор Иван Батаклиев (на стр. 436) пише:
„От Мало Конаре в Батак се преселил Пауновия корен.”
Това, което събрах ме убеди, че Пауновия род е принудително преселен от Мало Конаре в Батак, а от него е и Страхил войвода. Няма да убеждавам батачани, те мен убедиха. Няма да убеждавам Силяхдар, той отдавна е покойник. Няма да убеждавам и Ветренци, те знаят, че нямат Паунов род, преселен в Батак. Остава най-трудното - да убедя малоконарци в голата истина. Защо казвам най-трудното. Засега само един малаконарец е убеден - Трайко Пенов, бивш директор на училището, в момента покойник. Той пише стихотворението „Мало Конаре”:
„---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Разказват, че тука живял е Страхил
бил силен и смел и робството мразел
имал любима но турчин я взел
Страхил отмъстил и хайдутин излезъл.”
Нека си спомним как постъпват тримата братя- Георги, Петър и Страхил Паунови, при пристигането си в Батак. Сами докарват водата за воденицата. „ Не мислеха, че се минават.” Унищожават „ хайтите пак без да му мислят”, че се минават.
Това е причината, поради която се страхувам, че малоконарци „безвъзмездно” ще приемат Страхил войвода за свой съселянин. Последната година се забелязват положително настроени хора, които не са с „малоконарска” нагласа. Дано тези хора да увлекат все повече себеподобни и да надделеят. Да направят така, че малоконарец да стане като батачанин. Имам право да се надявам, че като заговоря за Страхил войвода ще ме посрещат с радост. ДАЙ БОЖЕ!

Иван Стоенчев

Няма коментари: