с. Мало Конаре и неговите герои - глава четвърта

Забравеният поборник – Тодор Курев

Всяко време ражда своите герои. Понякога то е много щедро, а понякога много оскъдно. Хилядолетната история на България е пълна с красноречиви примери за това. Тези примери водят до възход и падение на родината ни. Редуват се, за да покажат правотата на сентенцията на хан Кубрат, изписана на фасадата на народното събрание – „Съединението прави силата”, която често повтаряме, за да изглеждаме мъдри политици и никога не спазваме, за да защитаваме личните си интереси. Забравяйки тази истина, нашите предшественици раздробяват България на парчета ,за да може всеки да е цар. Щяха ли турците да завладеят България, ако начело по това време е цар Калоян, Симеон, Борис, Крум или Аспарух? Макар, че има много царе, доказали таланта си да ръководят България, ние показваме с историята си, че можем да бъдем и недалновидни и да предадем родината в ръцете на враговете си ,само и само да задоволим егото си, интересите си или интересите на партията си. Поради тази причина се стигна до освобождение на Гърция, на Сърбия от турско робство, но не и на България.
Дойде момента, дойде времето, през което се раждат нужните хора, които „слагат главата в торбата”, пренебрегват личното щастие, за да прегърнат общото дело за освобождението на България. Наред с Левски, Ботев, Бенковски, Волов се раждат и по-малко известните – Петлешков, Кочо Честеменски, Никола и Иван Ръжанкови, Петко Машев и много други, които имат своята „вина” да се обрекат на отечеството си. Такъв е и Тодор Дончев Курев от село Доганово Конаре. През 1832 г. в дома на Дончо Тодоров Курев се ражда момчето Тодор Дончев Курев. Като във всяко семейство, радостта е голяма и прави родителите му щастливи. След две години, през 1841 г., на бял свят идва и сестра му Мария. Бащата Дончо е горд, че успява да поднови имената на родителите си. След това им се раждат и други деца, но те не остават живи. В изостаналата Турска държава медицината е на незавидно ниво. Това е причината новородените и по-големите деца да умират, ненавършили възраст, в която да оставят следа след себе си. Аналогично е положението и с възрастните. Като се вгледаме в историята пред нас, много са семействата, в които единия от партньорите се жени 2-3 пъти без да се развежда. Това понятие „развод” тогава не съществува. Така се случва и с Дончо Курев. Почива рано и оставя жена с две невръстни деца. Налага се Тодор да порастне рано и да оглави семейството. Надарен е с бистър ум, решителен характер и воля в излишък. Майка му се радва, че има момче, с което може да се разговори, да се посъветва и опре в трудни моменти. За да просперираш на село по това време е необходимо да имаш много ниви. В землището на селото има малко земя за обработване. Голяма част от земята са мочурища, из които се чува гласа на водните бикове. Тодор знае, че земята трябва или да се отвоюва и след това да се купи от турците, или да се ожениш за жена с мираз. Неговата майка не знае какви мисли вълнуват чедото и затова започва все по-често да го убеждава да се ожени. Тя вижда, че само мираза ще спаси семейството. Тодор решава да се занимава и с търговия, от която ще дойдат нужните пари за закупуване на земя и построяване на къща.

Ходейки по търговските си работи, той се среща с будни и предприемчиви млади хора като него. Там се говори за освобождение, за въстание. Така Тодор достига до решението да се ожени, да печели пари и да се занимава с революционна дейност. Жени се за Атанаса Грозданова Жилкова. Невестата е позната и веднага е одобрена от майка му.

Не се минава много време и на сестра му Мария излиза късмета в село Каразлии. Когато пристигналите годежари питат майката ще даде ли съгласие да вземат Мария за снаха, Тодор я съветва да приеме. Да не пречи на късмета на сестра му. По този начин семейството остава пак от две жени и едно момче – вече мъж. Мъж, който все по често отсъства от къщи и от селото по неговите търговски работи. Един ден майка му почива, без да се нарадва на внуците си.

От книгата на сина му Дончо Курев:

„В селото са се гледали коне на султана. Задължението е било да се гледат и да се увеличават и обяздват. По време на война мъжете са имали задълженията да решат, хранят и оседлават конете, които турските войници са яздели. Турският везир е издал ферман, че българските села (конарета) – Доганово, Голямо, Куртово, Манолско и др. са имали освен задължението да се грижат за султанските коне и привилегията турци да не замръкват в такова село. Разбира се това задължение не се е спазвало. Една вечер трима турци се разхождат из селото и харесали първоначално къщата на Илия Анков. Сядат турците на паралията и започват ядене и пиене. След като напреднали и с двете, посегнали и на жената на Илия Божия от Старевия род.

- Давайте мръвки и вино – през зъби изрекъл Илия.

- Заколи петела – уточнил накрая.

След около час и тримата турци хъркали блажено. Илия Анков извикал жена си Божия. Свалили турците в избата, заклал ги и ги заровил в темела (основите) на дувара. Конете без седла са напъдени извън селото. Седлата и юздите са заровени в брестето край оградата. Междувременно Илия Анков заболява и осакатява с двата крака.

Запазила ли се е тайната не знам, но Тодор Курев и чрез него Васил Левски знаят. Когато Илия Анков е заведен при Левски от Тодор и е бил поканен да се включи в борбата, той отказва с мотива:

- С тези две патерици аз комита ли ще ставам?

- Напротив, ти си най-сигурния комита – му отговаря Левски.”

Независимо от желанието на Тодор Курев и Васил Левски, Илия Анков не става комита – из разказа на моята баба Магдалена Илиева Стоенчева (дъщеря на Илия) и Атанас Златанов Анков (негов внук).

Междувременно през 1858 г. се ражда първото момче на Тодор – Георги Тодоров Курев. След него през 1860 г. се ражда Мария Тодорова Курева (Кофова). Около 1862 г. се ражда Мариола Тодорова Курева (Стоенчева). Има сведения и за родени и починали и други деца. През същото това време Тодор Курев усилено работи в Пазарджишкия комитет и е в много близки отношения с братята Никола и Иван Ръжанкови.

Изпълнявайки комитетски задачи, той пътува до Перущица, Брацигово, Пещера, Панагюрище и др. За това свидетелстват личните му отношения с Петлешков. Тодор Курев при втория си брак се жени за много близка роднина на Васил Петлешков–Стоянка Тодорова Малинова. Кръстник на децата му от Стоянка става Иван Ръжанков.

Ще се запомнят две срещи на Левски с Пазарджишкия комитет. Едната, в която е придружаван от Димитър Общи и другата, когато от тук тръгва за Къкринското ханче с Никола Ръжанков. Всички знаем, че Васил Левски заклева съучастниците в делото с ръка върху кръста, камата и пищова. „Но не всички изпълнили клетвата си да пазят мълчание до смърт и до гроб.”

В средата на 1871 г. Българския Революционен Централен комитет в Букурещ изпраща в България още двама апостоли – Ангел Кънчев и Димитър Общи. Заловен на Русенското пристанище, Ангел Кънчев, уплашен, че може да проговори, налапва дулото на револвера си. Димитър Общи обаче, дето се сражава в Италия до рамото на Гарибалди, а после пролива кръвта си за свободата на Крит, дето в Балкана чети предвожда, храбрецът, който страх няма от нищо – решава да обере турската хазна в Арабаконашкия проход. Обира я на 22 септември 1872 г., но само след няколко дни го залавят, изправят го пред съда и за всеобща почуда започва да издава всичко и всички.

Святото дело, градено с години, рухва за няколко дни. Левски тръгва да спасява оцелелите комитети. За два месеца обикаля цяла Тракия. От Пазарджик му събират пари за път и му дават придружител Никола Ръжанков. Предупреден е „да не дохожда скоро в Ловеч”, където е Централния комитет, „а да бяга право в Румъния, защото може да стане предателство”. Но както Исус, макар да знае, че ще бъде издаден и хванат в Йерусалим тръгва към голготата си, така и Левски прави същото.

На 24 декември 1872 г. освобождава придружителя си Никола Ръжанков, отива в Ловеч и си прибира архива. Мария - стопанката на къщата, в която Левски нощува, го зашива в самара на коня. Каравелов се скрива.

„През това време Наталия – жената на Каравелов събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелов в един чувал и като сръбкиня, предава я за по-сигурно в Сръбското консулство.”

Чувалът обаче е откраднат от консулството и продаден на турския комисар в Букурещ. Той пък го праща в София на Извънредния съд. От написаното става ясно, че турците вече знаят по-важните членове на всеки комитет.

На връщане Никола Ръжанков е заловен и пребит, за да признае и издаде другарите си, но той мълчи. След два дни издъхва в Бъта Баня, Панагюрско.

Въпрос на време е да разкрият останалите членове на комитета. Тези, които са се клели пред камата и револвера, нямат сведения за заловения архив и за това, че техните имена са там.

Последният разпит на Левски в София е на 9 януари 1873 г., отразен от Стефан Цанев в том втори от „Български хроники”:

- Той е! Познаваме го. Дякон Левски е.

- Той лъже! Ето казвам му го в очите! – вика Дидо Пеев, неговият двойник, с който си приличат, като близнаци.

- Взимаше ми паспорта и с него минаваше във Влашко – продължи Дидо Пеев.

Предават от простотия ли!? Ами даскал Иван Фурнаджиев, член на Тетевенския Частен Таен Революционен комитет, интелигентен мъж – слушайте какво казва пред турския съд:

- В услуга на държавата, каквото знаех, казах го. Аз самичък Ви издадох комитетската работа, за да спечеля заслугата на доносник. Възнаградете ме, това искам. Ето аз издавам.

Какво ли преживява Левски, чувайки тези думи? И само тези ли? Повече от петима свидетели – все същото, все същото, все хора, които са целували камата му. Левски онемява, не вярва на очите си. И в главата му отекват думите, които някой му прошепва преди две години:

Брате Левский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде.

Левски си мислеше:

„ Кой е предателят ми това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели. Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час. Такава е била волята ти, не съм ти трябвал вече жив. Защото, ако доживеех Свободата, щях ли да бъда пак твоя Дякон Левски? Българският народ има горчива памет. Свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона. Какъв щях да стана аз, ако доживеех Свободата? Левски – градоначалник? Генерал Левски? Или Левски – министър? Седнал в лъскав файтон, надянал фрак и цилиндър, затлъстял и оглупял. Левски – треперещ от страх за живота си, обкръжен от полиция, която го пази от народа, за чиято свобода се е борил. Че има ли по-страшна от тази смърт? Бог е създал хората свободни и равни. Еднакво противни на Бога са и онези, които поробват, и онези, които търпят от страх. Да се страхуваш е позорно, защото и цар да си, ако се страхуваш ти си най-жалък роб. Такъв народ и на сила да го освободиш, той пак ще си остане робски народ, като вола – разпрегнеш го, попасе, помучи на свобода и после пак сам си нахлузва шията в хомота. Не, моят народ и свободен, ще има нужда от своя Апостол на свободата, от своя дякон Левски – да броди от град на град, от село на село, да чука от врата на врата, да буди, да тревожи и да пита:

- Пазите ли свята и чиста демократическата република? С вишегласие ли решавате всичко в нея? Всички народности ли там живеят под един общ закон наравно с българите.Братя, равни ли сте по между си? Обичате ли онзи, който Ви покаже грешките или го считате за неприятел? Ако някой злоупотреби със служебната си власт за своя изгода, чака ли го студената кама? Има ли още робски души в свободното ни отечество?”

Пазарджишкият комитет остава верен на Левски. Никола Ръжанков заплаща с живота си, а останалите със заточение и затвор. Между тях е и Тодор Курев.

В мемоарната и историческа литература Тодор Курев се споменава, като заточеник от 1877 – 1878 г.

За неговия път и съдба, както и на стотиците мъченици и страдалци за българската свобода пише Петко Машев в „ Из моите спомени ” в „ Т.-Пазарджикъ, среда 9 февруари 1927 год. бр. 24 и 25”:

Кратките сведения, дадени в ръкописния документ на Дончо Курев за причините, предизвикали тежката присъда на Тодор Курев, съдържат обвинението, че той е "бил във връзка с българските войводи, с Васил Левски и с други". Дългият път към непознати и чужди краища, ведно с чувството на мрачна обреченост, затрудненията и лишенията през всичките дни на заточение са споделени с другарите от групата: Иван Ръжанков, Никола Генчов, Андон п. Иванов, Г. Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов.

Пътуването до мястото на заточение, според повествованието става, като "ги качват в трена, закарват ги в Солун на Бело море", оттам "качват ги на парахода и ги откарват в Мала Азия, в некое си место Енгюр". Енгюр или Енгюре е наричан град Ангора /Анкара/ - из книгата на Дончо Курев и Йорданка Елкина.

Мъчително дългият път изминат от заточениците, оковани във вериги, е описан по трогателен начин: "...я ми кажете как слизат и се качват вързаните петима за гушите с верига, която им позволява да се отдалечават един от друг само с около 60 см."

Из спомените на Петко Машев:

„Нашето закъсняване не ни помогна да останемъ въ Цариградъ, както се намъ щъше, но поне ни даде възможность да видимъ и други наши съграждани — другари по затворничество. Такива съ пазарджичаните. Иванъ Д. Ражанковъ, Никола Генчовъ, Андонъ п. Ивановъ (кундраджиятъ), Георги Е. Кожухара, Илия Хр. Узуновъ, Иванъ Веселиновь отъ града и Тодор Куревъ отъ Дог. Конаре. Тези нещастници не можаха да използватъ "златния ключъ", затова бъха лежали цъла седмица въ зандана преди да ги докаратъ въ нашия каушъ. Но тези страдалци въ друго отношение излезоха по-щасливи отъ насъ: пратиха ги въ Ангора дъто бъше по рано заточенъ нашия пръвъ (Екзархъ Антимъ I). И това е заточение, па и последниятъ не би облекчилъ положението на тия заточеници, но поне по-малъкъ сравнително пъть са претеглили, а при това и една утеxa са намирали, като сж виждали, че и екзархътъ носи еднаква съ техъ участь.

Всичкитъ пазарджичани, карани на заточение се върнаха живи следъ освобождението имъ, а само Никола Пегковъ остави тленнитъ си останки въ анадолския градъ Коня. И сега помня, колко скръб бъше, загдето не бъше възможно да се присъедини съ нашата група.

Тукъ нъкъде, близо до нашия затворъ бъше затворенъ и Станиславъ Доспъвски, но азъ поне, не знаехъ, къдъ бъше затворенъ той. Съ него съ били затворени и двамата Гешеви: Иванъ Евст. Гешевъ и Иванъ Стеф. Гешевъ. За тези двамата се застъпило английското посолство и били освободени, та не видеха прелестите на живота въ Анадола.”

Както справедливо се изразява Петко Машев: "...ние бехме вързани само за теж­кия грях, че носим името българи".

Йорданка Елкина – музеен уредник в град Ракитово пише три статии за Тодор Курев. Тук прилагам две от тях:

„Родовата памет и историческата книжнина за поборника-заточеник Тодор Курев”.

".. ние винаги ще се натъкваме на спомени, че дядото на този или бащата на онзи наш съвременник е бил заточеник."

Това пише Cт. Каракостов в издадената през 1946 го­дина книга "Диарбекирски заточеници", едно от най-значимите изследвания за българските заточеници.

Неугаснали почит и дълг към род и предци, земя и култура са пренесли и съхранили автобиографичната творба на Дончо Т. Курев от с. Доганово Конаре (днес Мало Конаре). Тя е непубликувана. Информацията, която се предлага в нея би била полезна за етнографията, народопсихологията, за изследвания на социално битовата уредба, стопанската структура, развитието на българския език и др. Запазена е в два оригинални ръкописа с незначителни разлики в текст и съдържание. Изненадващи са последните девет страници в единия от ръкописите, които представляват подредени факти и събития в мерена реч. За написването на тази поетическа творба е използвано характерното за народните песни силабическо стихосложение.

Целта на настоящето изследване определя и вниманието ни към нея само доколкото представлява важен документ за живота на Тодор Курев, участник в националноосвободителните движения и борби на българския народ. Въпреки, че липсват подробности и детайли, които биха ни интересували, изложението на автора на ръкописа за неговия баща е достатъчно правдиво, за да сме му признателни. В мемоарната и историческа литература Тодор Курев се споменава, като заточеник от 1877-78 година. Неговият път и съдба са тези на стотиците мъченици и страдалци на българската свобода. Като за един от тях е писал Петко Машев в "Из моите спомени”, проф. Иван Батаклиев в книгата "Пазарджик и Пазарджишко", Дим. Жлегов в „Освобождението на Пазарджишки окръг от османско иго 1877-78 г. " В историческия архив на НБКМ е запазено пенсионно дело № 1552 на поборника Тодор Курев.

Известно е, че през 1869 г в Пазарджик е основан местен революционен комитет при едно от посещенията на Васил Левски в града. Сред членовете на комитета са Г. и Cт. Консулови, М. Величков, Cт. Акрабов, Н. и Ив. Ръжанкови и др. Вероятно Тодор Курев се е познавал с някои от тях и са имали установени взаимоотношения помежду си, още повече, като се вземе предвид приятелството, което го е свързвало с Иван Ръжанков.

Потвърждение е и самият текст на ръкописните бележки, "обвиниле го турците, че бил ятак на българските комити (войводи) на Васил Левски и на други и по тези причини го залавят и го закарват в Пазарджик". Близките приятелски отношения с Иван Ръжанков имат и един много мил и човешки израз: той кръщава и венчава всички деца на Тодор Курев. Същевременно нещо друго не по-малко дълбоко ги свързва. И двамата са изповядвали едни и същи патриотични чувства и възгледи за българското национално освобождение, подкрепени с гореща деятелност. Истина е, че той е бил сред влиятелните хора в селото, със завидно социално положение - имотен и състоятелен. Притежавал е земеделски имоти, значителен брой добитък и четири дюкяна – кацарски, арабаджийски, ковашки и кръчмарски. В действителност обаче на него му е било нужно нещо много по-голямо - посвещението на светия идеал и дело за свободна и независима България. Впоследствие Тодор Курев е осъден и изпратен на заточение в Мала Азия. в гр. Ангора (Анкара). Достояние на читателя е описанието на събитието от народния певец, подредил историята в стихове.

"Наред ми турци ходиле

и комити ми дириле.

Па хващат Тодор клетника.

Връзват му ръце назади.

И го турци закарват.

В град Пазарджик закарват.

Па хващат Иван Ръжанков.

И немо ръце вързале.

И ги в Солон града изпращат.

На солонското пристанище.

И ги на параход качуват.

През Бело море прекарват.

В Турска Мала Азия.

И ги в Енгюр остават."

По онова време Анкара (Енгюр, Анго­ра) е сравнително голям град. За пристигането на групата пазарджишки заточеници ,около 40 на брой, отбелязва Кирил Патриарх Български в книгата монография "Екзарх Антим". Първият български екзарх е изпратен в Анкара м. юли 1877 г. По този повод П. Машев пише в Татарпазарджишки общински вестник; "екзархът с неотиванието си на събора (свикан от Мидхад паша, б. а.) жертвува себе си, а запази интересите и достойнството на своя народ". А за споменатите заточеници. "Тези нещастници... излезоха по-щастливи от нас, "защото" една утеха са намирали, като са виждали. че и екзархът носи еднаква с тех участ".

Отначало заточениците живеят откъснати от света. Не се е допускало поддържането на връзки с външни хора. Постепенно обаче строгостта на полицейския надзор отслабва. Могли са да отиват и на църква. Населението се отнасяло съчувствено към тях. Помагали са им живеещите в града гърци и арменци. За болните се е грижел местният лекар, италианец по произход, който ги е лекувал безплатно. Единствено невъзможно е оставало преодоляването на най страшното страдание - чувството за изгнание, възможността да погинат в край чужд и далечен.

С развитието на военните действия в Руско-турската война се увеличават надеждите на българските заточеници в Ангора. Санстефанският мирен договор постановява амнистия за всички задържани и осъдени политически лица. И обратния път е труден, но вече с радостта от свободата на отечеството. Всички пазарджишки заточеници се връщат живи след освобождението им, само един умира в гр. Коня. Една голяма част от тях са със съсипано материално положение, някои не успяват да се избавят от покрусата от една тъжна действителност и остават без желание да търсят признание и справедливост. Разбира се не са малко и тези, които се включват всеотдайно в обществено-политическия живот на новоосвободена България. Избран за окръжен съветник, Тодор Курев присъствува на заседанието на Великото народно събрание във Велико Търново, което приема на 2. VIII. 1887 г. Фердинанд за княз на България. За последен път в политическия живот се явява екзарх Антим I, който призовава княза и народното събрание да пазят народните правдини. Наред с избора на Тодор Курев за окръжен съветник, което не е случайно явление (Тоне Крайчов Диарбекирски дневник и спомени с. 156) биографичните бележки за него съобщават, че той е бил един от ревностните поддръжници на Стефан Стамболов и неговата партия. От значение е причината, а именно: "тогава за Регент на България е бил избран революционера Стефан Стамболов. който е повдигал, за да възстановят Великотърновския окръг ".

Тези редове представят в по-голяма пълнота образа на достойния българин, привързан към революционното минало на своя народ, верен на националните идеали и готов да откликне на въжделенията на новото време.

2. „ Щрихи към портрета на един заточеник:”

"Никой нема по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си"

С тази пренесена от християнството истина, борците зa българското националнo-освободително движение са правели своя избор - безкористна всеотдайност в служене на Отечеството.”

Робството с всичките си беди и неволи не смалява духовния ръст на нацията, а тъкмо обратното - извежда до истинска значимост чест, достойнство, свобода и нравственост. Затова мнозина свързват собствената си изтерзана, страдалческа съдба със съдбата на революционера, бунтовника, заточеника.

Осъдени на заточение и изпращани в крепостите на Мала Азия са стотици българи още от първия решителен бунт за свобода до самия край на турското робство. В хода на Руско турската война през 1877 година в Ангора са заточени група революционни дейци от Татар Пазарджик. Съставът на групата е потвърждение на тактиката на цариградското правителство да изпраща на заточение по-видни и влиятелни българи, които работят за освобождението на България. В тази група е и Тодор Д. Курев от село Доганово Конаре.*

Важни сведения за него като поборник и заточеник се намират в записките на сина му Дончо Т. Курев. В тях периодът на заточение на Т. Курев е отразен по разказите от неговия баща. Неоспорима е ценността на тези записки, предвид малкото запазени в нашата историография документи, отнасящи се към проблематиката за заточенията. Същевременно те отразяват душевността на автора, неговата позиция и вълнения спрямо лица и събития. Интересуващите ни факти от живота и дейността на Тодор Курев през времето на заточение се потвърждават и от спомените на Петко Машев, известен обществен деец със същата участ на малоазийски заточеник.

Кратките сведения, дадени в ръкописния документ за причините, предизвикали тежката присъда на Тодор Курев, съдържат обвинението, че той е "бил във връзка с българските войводи, с Васил Левски и с други". Дългият път към непознати и чужди краища, ведно с чувството на мрачна обреченост, затрудненията и лишенията през всичките дни на заточение са споделени с другарите от групата: Иван Ръжанков, Никола Генчов, Андон п. Иванов, Г. Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов. Както справедливо се изразява Петко Машев: "...ние бехме вързани само за теж­кия грях, че носим името българи".

Пътуването до мястото на заточение, според повествованието става, като "ги качват в трена, закарват ги в Солун на Бело море", оттам "качват ги на парахода и ги откарват в Мала Азия, в некое си место Енгюр". Енгюр или Енгюре е наричан град Ангора /Анкара/. Мъчително дългият път изминат от заточениците, оковани във вериги, е описан по трогателен начин: "...я ми кажете как слизат и се качват вързаните петима за гушите с верига, която им позволява да се отдалечават един от друг само с около 60 см." Често пъти заточеникът е изпитвал "не само телесни мъки, а и морални таки­ва: третиран като добитък и подлаган на мъчително унижение...". Нестихващата, растяща от ден на ден печал и горест, е събрана в заточеническата песен, записана от сина на Тодор Курев – Дончо Курев:

"Ах, дано е близко, братя,

Злочести този час.

Да не гледам, да не слушам.

Да забравя всичко Ази.

Да не гледам, да не слушам.

Плач и сълзи как текът..."

В Ангора има български заточеници отпреди идва­нето през ноември 1877 година на заточениците от Па­зарджик. Тук е и българс­кият екзарх Антим I. Знае се, че българският екзарх е бил във връзка със заточениците - българи в града и ги е убедил със смиреномъдрието си да не предприемат нищо, без неговото знание. Краят на изгнаническия живот настъпва, когато мирният договор от Сан Стефано е вече исторически факт. По силата на чл.17 от него се освобождават всички задържани и заточени лица.

Завръщането в родното място, така свидно и очаква­но, поднася нови беди и страдания за поборника-заточеник Тодор Курев. След всич­ко преживяно, забележителна е вътрешната сила, с която и този път превъзмогва болката. Описано е крат­ко случилото се: "...баща ни вижда жена си...Тя започва да плаче и му казала: "Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха с тех". На отчаянието той отговаря: "Не бой се, нали аз се вър­нах жив, друга стока ще купя и други къщи ще нап­равя...". И по-надолу е до­бавено: "Като отива баща ни в двора, вижда само обгорели черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому".

Всичко дотук поразител­но напомня едно място в книгата "В тъмница" на Константин Величков, посветено на сродни човешки съдби от близки героични събития: "Бедните селяни!...Жетва настава и кога­то да оберат плода от своите мъки и да му се радват, отиват да гният по тъмници, а там далече от тях сами самички стоят без подслон и преглъщат сухи сълзи женя и деца под пепелищата от изгорелите къщи".

След Освобождението Тодор Курев се включва с нова гореща деятелност в обществено-политическия живот на Княжество Бълга­рия и Източна Румелия, имайки за свята своя длъжност да служи на Отечест­вото си. „

След почти двегодишен престой на заточение, краят на изгнаническия живот настъпва, когато мирният договор от Сан Стефано е вече исторически факт. Турция и Русия си разменят пленници и затворници. Освободени, заточениците се прибират до Пазарджик с влак, а от там – Тодор Курев с каруца до Доганово Конаре.

Ето как Дончо Курев описва завръщането на баща си:

„Баща ни с каруца дохожда накрая на селото, там имало излезнали от село хора да видят заточеника. Баща ни вижда жена си Атанаса с децата им. Той отива при нея, тя започва да плаче и му казала:

- Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха и нищо не оставиха. Всичка стока забраха с тех.

А той и отговорил:

- Не се бой, нали аз се завърнах жив. Друга стока ще купя и други къщи ще направя.

Като отива баща ни в двора, вижда само обгорели черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому. Идвали роднини да го видят. Подарили му една кокошка с 10 пиленца и това му било всичко.”

Много по-добре описва завръщането Константин Величков в книгата си „Цариградски сонети”.

„Четвърти ден как пътуваше, слушаше да се говори около него на всякакви езици, но не беше зачул българска дума. До него се бяха разположили няколко турци. Жените им, насядали на търкало, гушеха се една до друга и грижливо се прикриваха, за да не видят лицата им нечестиви гяури. Турците му проговаряха понякога, той разменяше с тях някоя дума и пак се свиеше при бедния си багаж и замлъкнеше.

Изрядко само станеше, погледнеше на величествената гледка, която представляваше пространството, и пак се върнеше на мястото си.

По лицата на всички пътници се изразяваше онова сладко и неизразимо удоволствие, което изпитва душата, жадна за безконечност, когато се допре до безконечността в природата. Той гледаше равнодушно на всички тия физиономии, които минаваха покрай очите. Помежду всичкия този свят, който се кръстосваше около него, той бе най-честит человек.

Цял мир от мисли, засмени като пролетта, която сияеше в природата, светли като слънцето, което грееше, повдигаха сладко гърдите му и отлитаха в синьо небе – химни, които сърцето, трогнато от радост и щастие, изпраща към бога.

След дванайсетгодишно заточение в Азия той се връщаше у дома си. Преди месец още, до деня, до минутата, когато му бяха съобщили, че е свободен, той не можеше да помисли за своите, без да заплаче. Когато му бяха донесли тая вест, той не беше искал да повярва. Беше му се сторило, че го лъжат.

Мнозина се бяха върнали от заточение, но и мнозина бяха оставили костите си там. Едно предчувствие, което напразно се мъчеше да победи, му казваше всякога, кога се замислеше за участта си, че ще бъде от последните. Той се беше запознал с много хора милостиви, които го съжаляваха: седнеха понякога, та го утешаваха, но идеха си, той погледнеше в сърцето си и видеше, че от утешенията, които е чул, нищо не е останало в него.

Той не беше узнал никога, защо са го заточили. Един ден бяха го изкарали от затвора, дето беше престоял без изпит седем месеца между разбойници и кръвопийци, осъдени повечето на вечни окови, бяха го извели пред солунския паша и бяха му казали, че го пращат на заточение в Ангора. Защо и за колко години – не бяха му казали. „Пращат ме да умра на чужда земя” беше си казал сам той, кога го изкараха от пашата.

Пет години наред беше ставал и лягал с тая мисъл, че е изпратен да умре на чужда земя, че ще затвори очи и няма да види и на последния час своите си.

А сега отиваше при тях. Още няколко часа и ще стъпи на земята, дето е мислил, че няма никога да се върне, а след два деня път ще бъде у дома си и ще прегърне ония, които не е вярвал, че ще види още веднъж в живота си.

Като мислеше как е страдал преди месец и колко е честит сега, сълзи от радост идеха на очите му. Да имаш жена и деца, да ги любиш от душа и сърце, да си готов живота си да положиш за тях, да ги загубиш изведнъж, да си стоял дванайсет години далече от тях, в земя затънтена, дето нищо не можеш да чуеш за тях, да си мислил, че няма вече да ги видиш и да се върнеш при тях и да ги видиш пак! Има ли, боже мой, щастие по-голямо на тоя свят!

Той броеше часовете и минутите. Времето му се видеше нескончаемо.

Искаше му се да легне, да заспи и да не се пробуди, доде параходът не стигне на Солун. Но как ще го хване сън? Легнеше, дремнеше, па изведнъж се стреснеше в съня си и станеше. Стореше му се понякога, че параходът е спрял, вслушваше се, чуваше, че морето боботи под него, и трепнеше от радост, като видеше, че се е лъгал.

„Дете ставам”, кажеше и почваше да се смее сам на себе си.

В Азия той беше стоял цели три години в лош затвор. Подир три години само бяха му позволили да живее на свобода в града под надзора на полицията. Мрачните възпоминания, които му бяха останали от затвора, подпомагани от шума, който ставаше около него, от дрънкането на тежките вериги, от боботенето на парахода, от виковете на матросите, възникваха в паметта му, щом заспеше, и се превръщаха в ужасяващи сънища.

Веднъж сънуваше, че е избягал от заточение и подире му се спуснала да го гони многобройна потеря от войници, жандарми и башибозуци. На всяка минута потерята приближаваше да го улови, но той бягаше тъй силно, че тя не можеше да го стигне. Наблизо имаше лес. Той влезе в него. Колкото повече влизаше навътре, толкова повече лесът ставаше гъст и непроходим. Не се видеше никаква пътека и той мислеше вече, че потерята е изгубила дирята му. От всички страни чуваше виенията на диви зверове, съскания на змии, но предпочиташе да го изядат вълци и мечки, отколкото да попадне в турски ръце , и промъкваше се между гъстолиствените клонове на дърветата, които се бяха заплели и заприщяха на всяка стъпка пътя. Изведнъж той се намери пред една голяма река, която бучеше страшно и търкаляше в стремителните си вълни цели скали и букаци. Ни напред сега, ни назад. Той седна на брега да си отпочине и мислеше какво да прави, когато изведнъж припукаха над главата му стотина пушки. Обърна се, потерята го заобиколила, оставаше му само едно средство за спасение, да се хвърли в реката, но напразно, тялото му се беше схванало, не можеше ни да се помръдне, ни да извика – турците идеха вече да го вкопчат, но в тая минута се пробуди разтреперан цял. Студена пот беше избила по челото му. Оттогава той не беше се решил вече да спи. И насъне е лошо да се видиш злочест. Той искаше да мисли и да бълнува само за щастието, което го чака в родния кът, дето би желал да може по-скоро да улети с орлови криле.

Колкото миналото беше грозно и тежко за сърцето, толкова настоящето и бъдещето светлееха, засмени и хубави пред него.

Доде беше в заточение, България се беше освободила. Той спомняше сега как се беше вълнувал през всичкото време на войната. По цели нощи не беше спал, кога се научеше, че русите са загубили. Повечето вести, които идеха от Ангора, бяха от тоя род, но той не беше престанал да вярва, че русите ще надвият. Надеждите му бяха се изпълнили.

На връщане беше му се случило да види в Цариград един български офицер. Това му беше оставило неизгладимо впечатление. Като мислеше сега за офицерина, когото беше следвал стъпка по стъпка цял час, за да го изгледа добре, да види отблизо дрехите му, шапката му, сабята му, лицето му, да го чуе как говори, забравяше се от радост, чинеше му се, че носи цяла България в сърцето си.

Той беше чул, че България е свободна и беше я видял възкръснала.

В минутата, когато беше съзрял офицерина, беше усетил в сърцето си нещо, което го караше да мисли, че е станал друг човек, че е пораснал, че гърдите му се разширили и дишат по-охолно и главата му се е дигнала високо над другите, и очите му гледат по-смело.

Когато турците, които седяха до него, бяха го попитали от каква е народност, той беше почувствувал едно непонятно удоволствие, като им беше отговорил, че е българин. Говореше с тях и никакво впечатление не му правеше, че са турци.”

Преди да почине, Петър Дончев Курев – внук на Тодор Курев, показва писма на Константин Величков до Тодор Дончев Курев. Пряк свидетел на четенето на писмата е Коприна Стефанова Кофова. Между тях има едно, в което коментира, че заточеникът Тодор Курев от Доганово конаре му служи за прототип за написване на „Цариградски сонети”. Сега наследниците твърдят, че тази кореспонденция е изчезнала.

Няколко години след завръщането си от заточение, Тодор Курев остава вдовец. Оженва се втори път за близка роднина на Васил Петлешков – Стоянка Тодорова Малинова. От нея има две живи деца Иванка и Дончо. За нещастие, когато Дончо е на една година, майка му умира. Тодор Курев плаща на жени, да му гледат децата, но в крайна сметка се оженва за трети път за Стефана от с. Говедаре, която няма собствени деца.

Наред с избора на Тодор Курев за окръжен съветник, което не е случайно явление (Тоне Крайчов Диарбекирски дневник и спомени с. 156) биографичните бележки за него съобщават, че той е един от ревностните поддръжници на Стефан Стамболов и неговата партия.

От значение е причината, а именно: "тогава за Регент на България е бил избран революционера Стефан Стамболов, който е повдигал, за да възстановят Великотърновския окръг ". Тези редове представят в по-голяма пълнота образа на достойния българин, привързан към революционното минало на своя народ, верен на националните идеали и готов да откликне на въжделенията на новото време.

На 18 април 1893 година Тодор Курев е избран за народен представител във Великото Народно събрание.

През май 1907 г. Тодор Курев заминава за Хисаря заедно с жена си Стефана. На 24 май 1907 г.почива на 75 години.

Тези, които завършват живота си, като Ботев, като Левски, Бенковски, Кочо Честеменски, Петлешков и други, остават в нашето съзнание, като герои- мъченици с ореол и за тях народът създава митове и легенди. Те остават в съзнанието ни, защото изгарят като факли.

Другите, които по решение на съдбата умират, не така героично в сравнение с първите, като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Никола и Иван Ръжанкови, Петко Машев, Константин Величков и Тодор Курев, остават забравени. В другите страни, когато един човек тръгва нагоре, около него се образува отбор и всички го бутат и заедно с него вървят напред и нагоре. Докато у нас е обратното. Когато един човек си подава главата, всички започваме да го натискаме, да го дърпаме, да го мачкаме, защото не ние сме на неговото място, защото той ще стане герой, а не ние и естествено всички тръгваме надолу.

Особено трагично е отношението на съселяните на Тодор Курев към неговите дела. В селото те не се знаят и съвсем съзнателно се прави всичко възможно да не се знаят. Вместо да се направят достояние делата на Страхил войвода и на Тодор Курев, те даже се отричат. Вместо младите поколения да се радват и изпитват законна гордост, че са потомци на Страхил войвода и Тодор Курев, ние им даваме заместители, макар и несполучливи. Причината е една:

„Той е бил богат, имал е 1000 декара ниви.”

Това е достатъчно, за да засенчи дългогодишната му работа в Пазарджишкия революционен комитет, заедно с Левски, братя Ръжанкови, Петлешков, Петко Машев и др. Достатъчно ли е да се засенчи носенето на двадесет и пет килограмови вериги, на двегодишното му заточение в Ангора?

Ще продължаваме ли да се правим на глухи и слепи за делата му и да лишаваме поколенията от законната гордост, че са потомци на героите Страхил войвода и Тодор Курев?

„Живей се в поробена страна. Не се живей в опозорена страна. Особено, когато си носил вериги за нея. България, обаче навсякъде ще я нося в сърцето си и Ней ще бъдат всички мои мисли и чувства!”

Все по-често се чуват гласове в защита на истината. Напоследък се вижда и амбицията Тодор Курев да получи заслуженото - един бюст - паметник, който да изравни заслугите му за България и с. Мало Конаре с преклонението, което изпитват и ще изпитват родолюбивите му потомци.

Малоконарци, не забравяйте, че земите , които обработваме, земите , които ни хранят се намират на около 20 километра от най - древния град на нашата държава- Пловдив. Град , който съществува от преди 8000 години. Град, който е по-стар и от Рим. Тук по нашите земи са живели хора, наши предшественици по-стари и от траките. Тук по нашите земи, около нас са живели и погребани Орфей и Дионис. Ако не знаем точно къде е това място, вината е, че хората, които са живели с тях, а и тези непосредствено след тях, не са оставили трайни знаци, за да ходим и се покланяме пред техните паметници.

Нека изпушим една кутия цигари по-малко, нека изпием една ракия по-малко, нека изпием едно кафе по-малко, но да оставим трайни знаци за това , че тук са се родили и живели тези малоконарски герои.

Иван Стоенчев

Библиографска справка:

1. Арнаудов Ал., уредник в Историческия музей в гр. Пазарджик
2. Проф. Батаклиев Ив., „Пазарджик и Пазарджишко”.
3. Величков К.
4. Гаджалова Йорданка, уредник в Историческия музей в гр. Сливен.
5. Гаров Г., сътрудник в Историческия музей в гр. Бургас.
6. Елкина Йорданка, уредник в Ракитовския музей, „Щрихи към портрета на един заточеник”.
7. Захариев Ст.
8. Каракостов Ст., „Диарбекирски заточеници”, 1946г.
9. Керелов Тр., „Батак глава не скланя” , 1996г.
10. Костадинов К., доброволен сътрудник на Пазарджишкия музей.
11. Крайчов Тоне , „Диарбекирски дневник и спомени”.
12. Курев Д., непубликувана книга.
13. Макгахан Януари.
14. Машев П, „Моите спомени”.
15. Ненов Йордан.
16. Силяхдар Ахмед Ага, османски хронист.
17. Скайлър Юджин , пъломощен министър на Англия в Цариград.
18. Стоянов З.
19. Цанев Ст.
20. Цветкова Б., „ Хайдутството по българските земи”.

Иван Стоенчев