МЪЧЕНИК ЗА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА

„Живей се в поробена страна. Не се живей в опозорена страна. Особено, когато си носил вериги за нея. България, обаче навсякъде ще я нося в сърцето си и Ней ще бъдат всички мои мисли и чувства!”

".. ние винаги ще се натъкваме на спомени, че дядото на този или бащата ма онзи наш съвременник е бил заточеник."

Това пише Cт. Каракостов в издадената през 1946 го­дина книга "Диарбекирски заточеници", едно от най-значимите изследвания за българските заточеници.

Неугаснали почит и дълг към род и предци, земя и култура са пренесли и съхранили автобиографичната творба на Дончо Т. Курев от с. Доганово Конаре (днес Мало Конаре). Тя е непубликувана. Информацията, която се предлага в нея би била полезна за етнографията, народопсихологията. за изследвания на социално битовата уредба, стопанската структура, развитието на българския език и др. Запазена е в два оригинални ръкописа с незначителни разлики в текст и съдържание. Изненадващи са последните девет страници в единия от ръкописите, които представляват подредени факти и събития в мерена реч. За написването на тази поетическа творба е използвано характерното за народните песни силабическо стихосложение.

Целта на настоящето изследване определя и вниманието ни към нея само доколкото представлява важен документ за живота на Тодор Курев, участник в националноосвободителните движения и борби на българския народ. Въпреки, че липсват подробности и детайли, които биха ни интересували изложението на автора на ръкописа за неговия баща е достатъчно правдиво, за да сме му признателни. В мемоарната и историческа литература Тодор Курев се споменава, като заточеник от 1877-78 година. Неговият път и съдба са тези на стотиците мъченици и страдалци на
българската свобода. Като за един от тях е писал Петко Машев в "Из моите спомени”, проф. Иван Батаклиев в книгата "Пазарджик и Пазарджишко". Дим Жлегов в Освобождението на Пазарджишки окръг от османско иго 1877-78 г " В историческия архив на НБКМ е запазено пенсионно дело № 1552 на поборника Тодор Курев.

Известно е, че през 1869 г в Пазарджик е основан местен революционен комитет при едно от посещенията на Васил Левски в града. Сред членовете на комитета са Г. и Cт. Консулови, М. Величков, Cт. Акрабов, Н. и Ив. Ръжанкови и др. Вероятно Тодор Курев се е познавал с някои от тях и са имали установени взаимоотношения помежду си, още повече, като се вземе предвид приятелството, което го е свързвало с
Иван Ръжанков.

Потвърждение е и самият текст на ръкописните бележки, "обвиниле го турците, че бил ятак на българските комити (войводи) на Васил Левски и на други и по тези причини го залавят и го закарват в Пазарджик". Близките приятелски отношения с Иван Ръжанков имат и един много мил и човешки израз: той кръщава и венчава всички деца на Тодор Курев. Същевременно нещо друго не по-малко дълбоко ги свързва. И двамата са изповядвали едни и същи патриотични чувства и възгледи за българското национално освобождение подкрепени с гореща деятелност. Истина е, че той е бил сред влиятелните хора в селото, със завидно социално положение - имотен и състоятелен. Притежавал е земеделски имоти, значителен брой добитък и четири дюкяна –кацарски, арабаджийски, ковашки и кръчмарски, в действителност обаче на него му е било нужно нещо много по-голямо - посвещението на светия идеал и дело за свободна и независима България. Впоследствие Тодор Курев е осъден и изпратен на заточение в Мала Азия. в гр. Ангора (Анкара). Достояние на читателя е описанието на събитието от народния певец, подредил историята в стихове.

"Наред ми турци ходиле

и комити ми дириле.

Па хващат Тодор клетника.

Връзват му ръце назади.

И го турци закарват.

В град Пазарджик закарват.

Па хващат Иван Ръжанков.

И немо ръце вързале.

И ги в Солон града изпращат.

На солонското пристанище.

И ги на параход качуват.

През Бело море прекарват.

В Турска Мала Азия.

И ги в Енгюр остават."

По онова време Анкара (Енгюр, Анго­ра) е сравнително голям град. За пристигането на групата пазарджишки заточеници около 40 на брой отбелязва Кирил Патриарх български в книгата монография "Екзарх Антим". Първият български екзарх е изпратен в Анкара м. юли 1877 г. По този повод П. Машев пише в Татарпазарджишки общински вестник; "екзархът с неотиванието си на събора (свикан от Мидхад паша, б. а.) жертвува себе си, а запази интересите и достойнството на своя народ". А за споменатите заточеници. "Тези нещастници... излезоха по-щастливи от нас, "защото" една отеха са намирали, като са виждали. че и екзархът носи еднаква с тех участ".

Отначало заточениците живеят откъснати от света. Не се е допускало поддържането на връзки с външни хора. Постепенно обаче строгостта на полицейския надзор отслабва. Могли са да отиват и на църква. Населението се отнасяло съчувствено към тях. Помагали са им живеещите в града гърци и арменци. За болните се е грижел местният лекар, италианец по произход, който ги е лекувал безплатно. Единствено невъзможно е оставало преодоляването на най страшното страдание - чувството за изгнание, възможността да погинат в край чужд и далечен.

С развитието на военните действия в Руско турската война се увеличават надеждите на българските заточеници в Ангора. Санстефанският мирен договор постановява амнистия за всички задържани и осъдени политически лица. И обратния път е труден, но вече с радостта от свободата на отечеството. Всички пазарджишки заточеници се връщат живи след освобождението им само един умира в гр. Коня. Една голяма част от тях са със съсипано материално положение, някои не успяват да се избавят от покрусата от една тъжна действителност и остават без желание да търсят признание и справедливост. Разбира се не са малко и тези, които се включват всеотдайно в обществено-политическия живот на новоосвободена България. Избран за окръжен съветник Тодор Курев присъствува на заседанието на Великото народно събрание във Велико Търново, което приема на 2. VIII. 1887 г. Фердинанд за княз на България. За последен път в политическия живот се явява екзарх Антим I, който призовава княза и народното събрание да пазят народните правдини. Наред с избора на Тодор Курев за окръжен съветник, което не е случайно явление (Тоне Крайчов Диарбекирски дневник и спомени с. 156) биографичните бележки за него съобщават, че той е бил един от ревностните поддръжници на Стефан Стамболов и неговата партия. От значение е причината, а именно: "тогава за Регент на България е бил избран революционера Стефан Стамболов. който е повдигал, за да възстановят Великотърновския окръг ". Тези редове представят в по-голяма пълнота образа на достойния българин, привързан към революционното минало на своя народ, верен на националните идеали и готов да откликне на въжделенията на новото време.

Йорданка ЕЛКИНА

музеен уредник гр. Ракитово