Щрихи към портрета на един заточеник

"Никой нема по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си" С тази пренесена от християнството истина борците зa българското националнo-освободително движение са правели своя избор - безкористна всеотдайност в служене на Отечеството.

Робството с всичките си беди и неволи не смалява духовния ръст на нацията, а тькмо обратното - извежда до истинска значимост чест, достойнство, свобода и нравственост. Затова мнозина свързват собствената си изтерзана, страдалческа съдба със съдбата на революционера, бунтовника, заточеника.

Осъдени на заточение и изпращани в крепостите на Мала Азия са стотици българи още от първия решителен бунт за свобода до самия край на турското робство. В хода на Руско турската война през 1877 година в Ангора са заточени група революционни дейци от Татар Пазарджик. Съставът на групата е потвърждение на тактиката на цариградското правителство да изпраща на заточение по-видни и влиятелни българи, които работят за освобождението на България. В тази група е и Тодор Д. Курев от село Доганово Конаре.*

Важни сведения за него като поборник в заточеник се намират в записките на сина му Дончо Т. Курев. В тях периодът на заточение на Т. Курев е отразен по разказите от неговия баща.

Неоспорима е ценността на тези записки предвид малкото запазени в нашата историография документи, отнасящи се към проблематиката за заточенията. Същевременно те отразяват душевността на автора, неговата позиция и вълнения спрямо лица и събития. Интересуващите ни факти от живота и дейността на Тодор Курев през времето на заточение се потвърждават и от спомените на Петко Машев, известен обществен деец със същата участ на малоазийски заточеник.

Кратките сведения, дадени в ръкописния документ за причините, предизвикали тежката присъда на Тодор Курев, съдържат обвинението, че той е "бил във връзка с българските войводи, с Васил Левски и с други". Дългият път към непознати и чужди краища, ведно с чувството на мрачна обреченост, затрудненията и лишенията през всичките дни на заточение са споделени с другарите от групата: Иван Ръжанков, Никола Генчов, Андон п. Иванов, Г. Н. Кожухаров, Илия Хр. Узунов, Иван Веселинов. Както справедливо се изразява Петко Машев: "...ние бехме вързани само за теж­кия грях, че носим името българи".

Пътуването до мястото на заточение, според повествованието става, като "ги качват в трена, закарват ги в Солун на Бело море", оттам "качват ги на парахода и ги откарват в Мала Азия, в некое си место Енгюр". Енгюр или Енгюре е наричан град Ангора /Анкара/

Мъчително дългият път изминат от заточениците. Оковани във вериги, е описан по трогателен начин: "...я ми кажете как слизат и се качват вързаните петима за гушите с верига, която им позволява да се отдалечават един от друг само с около 60 см."

Често пъти заточеникът е изпитвал "не само телесни мъки, а и морални таки­ва: третиран като добитък и подлаган на мъчително унижение...". Нестихващата, растяща от ден на ден печал и горест, е събрана в заточеническата песен, записана от сина на Тодор Курев:

"Ах, дано е близко, братя,

Злочести този час. Да не гледам, да не слушам.

Да забравя всичко Ази.

Да не гледам, да не слушам.

Плач и сълзи как текът..."

В Ангора има български заточеници отпреди идва­нето през ноември 1877 го­дина на заточениците от Па­зарджик. Тук е и българс­кият екзарх Антим. Знае се, че българският екзарх е бил във връзка със заточеници те българи в града и ги е убедил със смиреномъдрието си да не предприемат нищо без неговото знание.

Краят на изгнаническия живот настъпва, когато мирният договор от Сан Стефано е вече исторически факт. По силата на чл.17 от него се освобождават всички за­държани и заточени лица.

Завръщането в родното място, така свидно очаква­но, поднася нови беди и страдания за поборника заточеник Тодор Курев. След всич­ко преживяно забележителна е вътрешната сила, с която и този път превъзмогва болката. Описано е крат­ко случилото се: "...баща ни вижда жена си...Тя започва да плаче и му казала: "Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха с тех". На отчаянието той отговаря: "Не бой се, нали аз се вър­нах жив, друга стока ще купя и други къщи ще нап­равя...". И по-надолу е до­бавено: "Като отива баща ни ни в двора, вижда само обгорели черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому".

Всичко дотук поразител­но напомня едно място в книгата "В тъмница" на Константин Величков, по-ветено на сродни човешки съдби от близки героични събития: "Бедните селяни!...Жетва настава и кога­то да оберат плода от своите мъки и да му се радват, отиват да гният по тъмници, а там далече от тях сами самички стоят без подслон и преглъщат сухи сълзи женя и деца под пепелищата от изгорелите къщи".

След Освобождението Тодор Курев се включва с нова гореща деятелност в обществено-политическия живот на Княжество Бълга­рия и Източна Румелия, имайки за свята своя длъж­ност да служи на Отечест­вото си.

Йорданка ЕЛКИНА

* Доганово Конаре е старото име на село Мало Конаре