"Турско присъствие"
Тотьо Стоенчев е трето поколение от Стоенчевия род. Роден през 1839 г. Стоенчевия род са първите, които са се заселили в Коруйкьой на брега на реката (Вадицата). Местото е стратегическо - има вода, наоколо гора, пасища. Бяха скотовъдци и преживяваха от това. Имаха и ниви, които разораваха, сееха и жънеха. След жътва земята се оставяше на угар да почива, като същата нива се засяваше отново през година. Този метод на обработка съществуваше до края на първата половина на 20 век. Бащата на Тотьо Стоенчев почива, когато той е бил на 6 годинки, а майка му, когато е бил на 13. Родителите му не са имали други деца. Така на 13 години Тотьо остава кръгъл сирак. По това време в селото е имало между 30-40 къщи. В двора (имота) на Стоенчеви са построени допълнително 3 къщи, които са били отделно от първоначално построената първа къща. Едната от тези 3 къщи е била на бащата на Тотьо. По това време в поробена България е било традиция в един двор да има място за харман, торище, овчарник, кокошарник, място за коне, волове, крави, магарета, хамбар, свинарник, място за дърва(челия) и други подобни с обща площ около 12 декара. По късно тази традиция претърпя корекция и през 1945-1950 г. необходимата площ за един двор е вече наполовина. Всеки желаещ да бъде оземлен от селската управа получавал дворно място с големина 12 декара. Тъй като Тотьо бил кръгъл сирак, по закон имал трима опекуни(настойници), които се грижели за неговите интереси. Те поискали от името на 15 годишния Тотьо Стоенчев той да бъде оземлен. Така желанието му да има собствен имот било изпълнено. Сведенията, които съм получил, чрез моята баба от нейната свекърва по късно са, че младият 15 годишен българин е бил непримирим и е протестирал против опекунството си. Той е бил убеден, че е достатъчно голям за да се справи сам с неволите и да подреди живота си. Едва навършил 15 години той се оженва за Тима Дъбова, която също е била, на години колкото него пък и на същия акъл. Така преждевременно той отхвърля опекунството си окончателно. Събаря къщата на баща си и си построява прилична къща в новия двор. Цялото село се чудело на решителността и силния дух на Тотьо Стоенчев. Не можели да проумеят, как това момче само, заедно с жена си, която му е връстница могат да си построят сами прилична къща. И така тръгнала легендата за намерени жълтици в съборената от Тотьо стара бащина къща. Убедено приемам това за мит, тъй като това момче, колкото и лудо младо да е било не е било глупаво, а просто е било работливо и находчиво. Знаело е какво иска от живота и го е преследвало до край. Баба ми е разказвала, че когато е питала свекърва си дали този мит с намерените жълтици е верен тя и отвърнала, че „това са хорски приказки нищо верно”. За изненада на опекуните той си построява новата къща.И така през 1857г. им се ражда първото дете - Трънда(Трендафила) Тотева Стоенчева(Василева по мъж). През 1865г. се ражда Нистор Тотев Стоенчев. През 1868г.-Димитър Тотев Стоенчев. През 1871г.-Гъна(Гроздена) Тотева Стоенчева(Халачева). През 1874г. се ражда Мика(Мария) Тотева Стоенчева(Топалова). През 1877г. ноември месец се ражда последното им дете Иван Тотев Стоенчев. Равносметката е ,че за двадесет и една години съвместен живот имат 6 живи деца или средно през три и половина години се ражда дете. За онези времена, нрави и обичаи това е необичайно, което показва ,че има и други раждания на техни деца, които не оцеляват. Раждането на Иван по време на Руско-турската война предопределя и неговата съдба. Когато турците бягат окончателно към Цариград, той е бил пеленаче. Моля да бъда извинен от теб читателю, но е необходимо да прекъсна за малко разказа си за да разкажа за борбата на българите против турците в град Пазарджик и в с. Доганово Конаре.
Известно е, че през 1869 г. в Пазарджик е основан местен революционен комитет при едно от посещенията на Васил Левски в града. Тодор Курев от с. Доганово конаре е бил в много близки отношения с някои от членовете на комитета. Той е бил приятел с Иван Ръжанков. Потвърждение на това е, че той кръщава и венчава всичките деца на Тодор Курев. „ обвиниле го турците, че бил ятак на българските комити(воеводи) на Васил Левски и на други и по тези причини го залавят и го закарват в Пазарджик.” В последствие Тодор Курев е осъден и изпратен на заточение в Мала Азия в град Ангора(Анкара). Курев е бил ятак на Левски. След като архива на централния комитет, съхраняван от Любен Каравелов попада в турските власти всички имена намиращи се в него са изловени, осъдени и заточени. Вина за залавянето на Левски има и Димитър Общи, който след ограбването на хазната в Арабаконак е заловен и издава не само Левски, но и целия комитет заедно с ятаците. Левски непосредствено преди залавянето си е бил в Пазарджик. Комитетът събира пари за пътуването му до Влашко. При тръгването му от Пазарджик към него е прикрепен Никола Ръжанков. Левски освобождава Ръжанков и продължава към Къкринското ханче сам. На другия ден е заловен. По- важното е, че веднага на връщане е заловен и Никола Ръжанков, който не само е бил бит, а пребит от турците. Закаран е в с. Баня Панагюрско да се лекува, но там умира. Това доказва тезата, че изгубения архив от Каравелов е „намерен” от турците и затова всички на които имената са били вътре са изловени и осъдени. Между заловените е и Тодор Дончев Курев.
Генерал Гурко влиза в София на 4 януари 1877 година и присъства на молебен по случай освобождаването на града. След това той тръгва по пътя за Пловдив и този факт предизвиква паника у турците и те побягват.
Два месеца преди това през месец ноември идва на бял свят втория син на Тотьо Стоенчев-Иван. Известно е, че когато турците са бягали от руските войски, те са палели, грабили, изнасилвали и клали българското население.
Тук ще направя едно отклонение. На два километра от село Коруйкьой (Конаре) на брега на река Луда Яна се е намирало село Доганово. Голяма част от селото се състояло от турци, които са си тръгнали с турските войски. Българските къщи са се разделени на три:
- едната по-голяма част са се заселила в Софийското поле и образували село със същото име;
- втората се заселила в Пищигово;
- третата (4 къщи) се заселила в Конарето.
По този начин село Доганово изчезва. Остава само името Доганово Конаре. По-късно изчезва и името Доганово, като е заменено с прилагателното Мало и така селото става Мало Конаре за да се различава от името на съседното Голямо Конаре.
И така нека да продължа разказа си по нататък. Турците са знаели кой е имота на заточения от тях Тодор Курев. Един ден в с. Доганово Конаре озлобените турци запалват 4-те дюкяна, къщите и всичко, което има вътре на Тодор Дончев Курев. „ Турците изгориха всички къщи и нищо не оставиха, всичка стока забраха с тех.” С тези думи съпругата на Тодор Курев го посреща, когато се връща от заточение в Енгюр(Анкара). „Като отива баща ни в двора, вижда само обгорели, черни дувари. Станало му мъчно, но не явявал никому”-из записките на неговия синДончо.
Виждайки пламъците, всички хора от селото хукват да се спасяват. Драги читателю представи си обстановката – 50 см. сняг и настъпилата паника. Няма време за съветване и обмисляне на действията. Хората виждали спасението в това да пуснеш стоката и да я подгониш към баира, веднъж да минеш друма и дано да изпревариш отстъпващата турска войска. В тази суматоха се случва нещо необяснимо, нечувано, нещо което се е случвало през Априлското въстание в Брацигово и Перущица. Тотьо Стоенчев изкарва овцете, конете, воловете, кравите и ги погва по улицата. Оставя само прасетата в обора, защото турците не ядът свинско. Жена му Тима държи с едната си ръка редица от пет невръстни деца, а с другата Иван, което е пеленаче. До нея в краката и в снега стоят дисаги с храна за преживяване. Тотьо се връща грабва дисагите през рамо, в едната си ръка държи тоягата, с която гони животните, а с другата хваща за ръката едно от децата и тръгва. В големия сняг детето не може да върви, пада и започва да плаче. Същото е положението и при Тима. Тя държи ръката на едно от децата в редицата и тръгва, но другите две се препъват в снега и също падат. Късите им крачета не могат да се борят с големия сняг. Настъпва миг на размисъл и вземане на странно и съдбовно решение. Тотьо казва:
- Хвърли Иван и бягай след животните с трите деца. Аз ще взема другите две и да тръгваме. Избирай, ако не го хвърлиш ще умрем всички. Няма как да вървим и да се скрием с него.
Тима плаче и казва:
- Не мога, как ще хвърля рожбата си? Никога!
- В брестето, там няма да го намерят. Всички заминаха. Турците ще ни заварят и ще ни изколят всичките. Няма как да носиш и да бягаш с четири деца.” - изкрещява Тотьо и тръгна към улицата, защото животните се връщаха и напираха да влизат в двора.
Обърканата жена побягна и се мушна в брястовата гора, която беше на около 70 м. от мястото, което се намираха. Три пъти се обръщаше към мъжа си, с молещи очи пълни със сълзи, но Тотьо беше непреклонен. Тима избра място в храсталака, разрови снега, начупи пръчки и сложи повитото дете върху тях. Свали горната си дреха и го уви с нея.
Дочу гласа на Тотьо, който я викаше да тръгва. Тима се изправи плачейки и погледна към другите пет ревящи деца и съпруга си. Тотьо се правеше на корав и викаше:
- Тръгвай, ще дойдат и ще ни изколят.
Викайки той налагаше наред животните, които се връщаха обратно към оборите. Тотьо се изнерви още повече и започна да крещи да тръгват по-бързо. Влачеше ту едното, ту другата дете по утъпкания от животните сняг. Тима ревеше и ту се връщаше да вземе обратно Иван, ту тръгваше към другите три деца. Накрая разкъсвана от желанието да си вземе Иван и необходимостта да го остави за да спаси другите си деца, най-после тя тръгна след Тотьо и животните.
Ревът на животни и хора, писъка на изоставеното бебе, десетте детски ръчички, протегнати към нея – това бе картината пред Тима в момента на вземането на окончателното решение, да изостави Иван и да спаси останалите деца. Това си мислеше и Тотьо, който вървеше и не се обръщаше назад, защото Тима щеше да види сълзите му.
С тези мисли след 20-30 минути пресякоха друма и се отправиха към планината за да се скрият. Разстоянието между Мало Конаре и Огняново е 4 км.
Драги ми читателю, не съм отявлен националист, но по въпроса „как може, кой може това да го направи” винаги ме е занимавал. Отговорът за мене е – „Само един корав баща и една корава майка – Българи могат да го сторят и да го преживеят.”
След още 20-30 минути Тотьо и семейството му, заедно с животните успяват да се качат на Бабата - баира над Саладиново (с. Огняново) и се скриват в гората. Два дни и една нощ преживяват горе скрити в гората всички от селото. Постоянно наблюдаваха друмът и селото си. Когато се появяваха турски войници, напрежението се покачваше и хората се молеха да не избухнат нови палежи в селото. След като и последният турски войник замина към Пловдив, всички Догановоконарци, си отдъхнаха, че техните домове не изгоряха и започнаха да говорят за връщане в селото.
Тима не говореше с никого. Както самата тя е казвала по-късно си е изплакала очите. На 14.01.1878 г. руските войски освободиха Пазарджик и Догановоконарци тръгнаха обратно към селото. Тима вървеше най-отпред, за нищо друго не мислеше освен за хвърления Иван в брестето. Врявата от животните настъпи отново. Всички те вървяха към селото си без никой да ги гони. Цялото население вървеше след тях, само една разчорлена, плачеща жена вървеше заедно с първите животни и дърпаше за ръцете двете си най-големи деца. Когато влезе в селото тя беше капнала от умора. Струйки пот се стичаха по лицето и тялото и. Щом влезе в двора остави децата си пред къщата и тичешком се отправи към мястото където беше оставила малкия Иван. Не чу рев на дете, пред нея имаше един вързоп, който не шаваше. Грабна го, отметна дрехата от лицето му и го притисна към лицето си. Бебешкото му личице беше ледено студено. Очите му бяха затворени. Притисна тялото му към гърдите си, милваше студеното му лице, Тима събра сили и изплака с глас, като ранена лъвица. Сълзите и се стичаха и капеха върху лицето на бебето. И изведнъж, о чудо, Господ е чул молитвите и. Дали от сълзите, които капели върху лицето на Иван или от вика на ранена лъвица, който е достигнал до ушите му не знам, но бебето трепва, мъчи се да изплаче, но от гърлото му не излиза глас. Изведнъж започва да прави движения с устни, като да бозае. Тима извади гърдата си и я нагласи. Малкия Иван бавно захапа зърното и и засука. Тима тръгна към къщата, като се смееше през сълзи. Тотьо затваряше овцете в кошарата и гледаше с питащи очи.
- Жив е! – извика Тима и го внесе в къщи.
Влезнаха и другите деца. Майката сложи бебето в люлката и побърза да запали огън в оджака (камината) за да се стоплят всички. Тотьо след като нахрани животните влезна в къщи, погледна в люлката малкия Иван, взе го, притисна го към себе си и заплака без срам от деца и жена. Като се успокои след малко каза:
- Не са палили други къщи. Само на Тодор Курев всичко са изгорили и са му забрали всичката стока.
След два дни и една нощ бебето Иван връща гласа си. Според баба ми Магдалена, Иван – нейния съпруг е бил спасен от Господ. Аз ще добавя, че това се дължи на Господ и на силния ген, който носи Иван. Целият ни род е благодарен на Господ и на случайността, че спасиха моя дядо Иван Стоенчев. Той остана жив и даде живот на моя баща, чичовци и лели, на мен а аз на моите деца. Така оцеля, ще бъде и пребъде Стоенчевския род.
Много ми е трудно да си представя дори сега, когато съм на 72 години, тази моя прабаба, как е изживяла една нощ и още два дни без бебето си. За пръв път чух този разказ, когато бях на седем години. След това когато бях на 15 години, баба ми ми го разказа втори път с подробности, които е получила от свекърва си – баба Тима. Същото разказваха моите лели и чичовци на техните деца. Трудно ми е да разбера, откъде е тази сила в Българския род, да жертваш бебето си в името на живота на останалите членове на семейството си. Да се молиш Господу, да ти прости и да закриля рожбата ти да не я намерят турците там където е оставена. Нека си спомним за приятеля на Тодор Курев – Васил Петлешков, когато турците поставиха въпроса, че ще оставят селото Брацигово цяло, само ако им предадат организатора на въстанието.
„Майката на Васил Петлешков го предаде и спаси селото.” Колко майки в света могат да жертват детето си за благото на другите. Какво е мислила майката, когато „ Петлешков бил турен между два огньове, от силното напечвание, кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни, душа се лесно не давала.....”.
- Защо братко не си бил роден преди двесте или поне стотина години? – възкликва неудържимо Захари Стоянов.
- Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитвал нито преподобни Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случило в тия блажени времена, когато глупоста е била божествено вдъхновение, а отричането от своите человечески достойнства - подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче, което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с черни калугери.”
„В Петък (разказ на арменското момиче на Януари Макгахан за Перущица) мъжете укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити. Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си.
Момичето разказва, че жените коленичели на земята, събирали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно.”
Това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени.
Но арменката продължава нататък. Според нея „петдесет или шестдесет мъже убили жените и децата си. Много млади момичета и омъжени жени, чийто мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити за да избегнат падането в ръцете на башибозуците и тяхното желание било изпълнено.” А какво би писал Макгахан, ако беше видял кланицата на връх Еледжик?
„Освен това трябва да отбележим с болка, че зверствата при потушаване на Априлското въстание са били извършвани не само от турци.
Яростно участие в клането (особено в Родопите) са взели и нашите братя българи мохамедани”.
т.е зверствата са били предизвикани не толкова от еничарска омраза, а по-скоро от религиозна отмъстителност – мюсюлмани са клали християни. Причината е проста ”когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед мислил, че е трябвало да се броят само въоръжените хора, които се избиват, но обикновеният мюсюлманин вземал това предписание в по-широк смисъл и броил също и жените и децата. С цел да надуят бройката убити неверници за рая, в Батак, башибозуците са промушвали бременни жени в корема и така убивали едновременно и неродените деца.
Френският консул е присъствувал лично, когато башибозуци разказвали пред възхитени слушатели, как сечели главите на малки деца, как телцата им с отсечени ръце и крачка подскачали и се търкаляли като пилета”
„.........Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 15000 души са изклани. Някои определят броя на убитите в България от 25000 до 40000, а други, че те са 100000”.
Прощавай читателю, на това е написано от журналиста Януари Макгахан.
Почти същите данни се съобщават и в доклада на Юджин Скайлър – секретар на легацията на САЩ и генерален консул в Цариград, аташиран в България, за да се установи на място истината.
Драги читателю, искам да взема повод от думите на Захари Стоянов за Васил Петлешков.
Колко от останалите живи поборници получиха признание приживе? Нека си спомним трагичната смърт на Левски, на Ботев, на Стамболов с портретите, на които сегашните управници си кичат кабинетите. Изводът е няма ненаказано добро.
Мало Конаре не е малко село, но досега не събра желание да сложи едно камъче на своя герой от Турското робство Тодор Дончев Курев. Напълно съзнателно омаловажиха неговия подвиг, дори го отрекоха, като приписаха цялото му дело на човек, който няма нищо общо с това. Това не е ли гавра с паметта ни. Как спят спокойно тези хора, когато виждат венците на паметника на фалшивия герой.
На въпросите ми, защо този човек (фалшивия герой) не е изпратен на заточение, защо на него не са висяли 25 кг. вериги до Енгюр, защо не са му изгорили дома, защо не са му забрали стоката - отговор драги ми читателю не последва. Тогава зададох другия въпрос:
- Защо мразите Тодор Курев?
Отговорът беше:
- Защото е имал 1000 декара ниви.
- Направил ли е нещо лошо на малоконарци?
- Не, помагал е – беше отговора.
Драги ми читателю, никога не съм мислил, че съм много умен. Това отношение на властите от селото към героите им не го разбирам. Не разбирам и отношението на „учената девойка, която написа „мита за Батак”.
Нима Йорданка Елкина, Петко Машев, Костантин Величков лъжат за Тодор Курев.
Нима баба Тима – моята прабаба, майката на Васил Петлешков, Арменското момиче присъствало на клането в Перущица, журналиста Януари Магхаган, Юджин Скайлър и Захари Стоянов – живи свидетели на зверствата на турците – лъжат.
Всички тези документи се пренебрегват от българи, които преследвайки личните си интереси, фалшифицират историята. Не се интересуваме, какво ще остане след нас за следващите поколения. Не участваме ли и ние в престъпление, като караме децата да слагат венци на фалшиви герои.
Всичко това ни доведе до там, че наричаме петвековното турско робство – османско присъствие, като че ли Османците са други а не турци.
И в чужбина, където съм строил повече от 10 години, и в България съм работил с турци। Уважавал съм ги и сега ги уважавам। Това не значи, че уважавам тези, които са ни клали пет века। Не уважавам и турските терористи в България, на които Ахмет Доган построи чешма, за това, че избиха невинни майки и деца.
Иван Стоенчев
с когото — според преданието — бил рода, а през 1920 г. повтори своята експедиция. Помня го как се върна съкрушен. Дълго се събува на одъра, а когато влезе в стаята, изювори вместо поздрав:
Публикации
