сряда, 23 юли 2008 г.

Те били трима братя от полското село Мало Конаре.

БАТАК ГЛАВА НЕ СКЛАНЯ

Автор - ТР. КЕРЕЛОВ-1966 г.
ПРЕДИСТОРИЯ НА ИСТОРИЯТА
Дядо Ангел Керелов страдаше, че историята на Батак още не е напълно разказана.
— Ще си отида и много нещо ще се попилее и забрави, ще стане нищо: било ли е, не е ли ...
Писаните вече две книги не го задоволяваха, защото живите подробности на баташката трагедия живееха в паметта и сърцето му.
Той беше висок и строен старец — почти два метра. Подпираше се на хубав бастун, с който почукваше, за да подчертае, когато говореше, и без това натъртения си говор. Пушеше много и обгарялото си орехово цигаре наричаше „моме“.
През 1878 г., при Алеко Богороди, той е бил първият окръжен управител на Пазарджик. През 1914 г., навършил вече седемдесет и петте, се вдигна из Странджа и Пирин да търси гроба на Страхил войвода, с когото — според преданието — бил рода, а през 1920 г. повтори своята експедиция. Помня го как се върна съкрушен. Дълго се събува на одъра, а когато влезе в стаята, изювори вместо поздрав:
— Гроба си ще намериш, но гроб няма да намериш! Неблагодарен народ, бързо забравя...
Самият му живот представляваше една дълга, неписана история на селото, стар българин, за когото нямаше нищо друго освен честно изпълнения обществен дълг. Въпреки дълбоката старост, до която стигна, паметта му остана изключително свежа, мисълта му ясна
Истинските автори на този разказ са съвременниците на много събития, хора с великолепна памет и чувство за живата сила на речта. Аз само го записах и подредих.

ГОЛА ВОДА, ПАЯКА И СТРАШЕН СТРАХИЛ

През 1925 г. д-р Иван Горанов се задържа в Батак до есента. Той всяко лято прекарваше в селото. Отморяваше се с въдица край тихите вирове на Стара река или бродеше с раница на гърба из глушинака на Баташките гори. Когато тази година започнахме училище, той ни събра в големия салон. Преди да заговори, разтърка ръце и се поизкашля многозначително. На земята до него стоеше новичък фибърен куфар — доста голям. Загадката на събирането бе очевидно в този куфар и ние, децата, изпънахме шии.
Мили деца, потомци на славните батьовци... — започна тихо докторът.
Учителите от предните столове извърнаха глави и ние срещнахме обичайния за такива случаи поглед — сега сме пред чужд човек. Тишина!...
Донесъл съм ви подаръци от ваши софийски другарчета. Зная, че маята ви е от някогашните батьовци, от Гола вода, Паяка и Страхил страшен и затова посъветвах вашите другарчета, които бяха решили да ви подарят нещо, да ви купят пушки и пищовчета. Те гърмят с книжни авзи, ама са пищови и пушки от желязо, а не от дърво, каквито си правите вие. Каго се научите тях да държите, ше ви дадат истински. Само трябва да слушате и да се учите...
Той разтвори куфара и раздаде подаръците. Още начаса салонът замириса на горяла бертолетова сол. Авзите отдавна бяха изгърмени, пищовчетата и пушките — забравени, но имената на Гола вода, Паяка и Страхил страшен се очуваха. И останаха да живеят в нашата детска памет, както бяха живели в паметта на всички батачани.
Те били трима братя от полското село Мало Конаре. Когато дошли в Батак, заварили селото, че прави воденица. Плюли си те на ръцете и за два дена докарали водата от яза до воденицата. Половин час път е това да го вървиш, а те за два дни го извървели така, че оставили подире си дълбока воденична вада. Това стигнало на селото, за да ги приеме... А защо носели тези имена? Георги се борел по панаирите с турските пехливани. Замори ги, запоти ги, доде станат гола вода, и тогава им залепи гърба на тепиха. Оттам и името. А Паяка спечелил прякора си като хайдутин. Трябва да отърве народа от някой душманин. Тъй го оплете отвсякъде, че оня капне сам като муха в паяжина. Двамата братя били женени, а третият, Страхил — ергенин. Той имал годеница, но един пазарджишки бей пратил в Мало Конаре гавазите си. Пропукали чифт пищови, дигнала се пушилка по пътя и момата потънала в бейските сараи. Въртял се Страхил с дни пред бейските порти, но не можал да зърне отнийде годеницата си. И една нощ сухите бейски конаци пламнали като борина.. В Батак другоселците не били кръстосали още година и припищели няколко села. Слезли били хайти откъм Доспат и Машергидиг. Тримата братя тръгнали да им пресрещнат пътя. И други тръгнали с тях. Намерили ги чак в Чеч и така ги сгащили, че разбойниците тъй си и останали, без да успеят да извадят пищов или главест каракулак. Отдъхнал си не само Батак, но и Доспатлъкът и Тъмръшко. И не само християните, а и мюсюлманите. Но лоша мисъл затаили в главите си те. „Тия, като захванат да пущат кръв на правоверни, ще вземат да не делят кой е хайта и кой не е. Свършиха работа, берекет версин 1, а сега да ги свършим тях завинаги, та да ни е мирна главата...“ Братята усетили каква е работата и хванали завинаги планината. Кръстосали Родопите, прехвърлили се в Пирин и Странджа. Когато силите им поотпаднали и дерменджийският прах се посипал по косите им, Георги и Петър се прибрали в Батак, където са и гробовете им — големи, по четири крачки дълги, заградени с мъхести камъни. А Страхил останал в Странджа... Неговия гроб търсеше дядо Ангел. И за други юнаци пазеха предания старите батачани. Сладкодумната баба Яна Юрукова ни разказваше за дели Аршенко и за Янко Кавлаков. Зимата на 1657 г., първата зима, след като се приютили в долината на Стара река, батьовци прекарали зле. За да се спасят от глад, те посегнали на добитъка си. Много бързо се стопили и дребните златни пари, които разменяли в полските села за жито. Започнали да залагат капани за дивеч и да ловуват из необятните гори. Веднъж дели Аршенко излязъл на лов и попаднал на меча дупка. Върнал се, вдигнал един свой приятел и му разказал каква е работата. Сговорили се на следващото утро да отидат на мечия ятак и да убият звяра. Но когато Аршенко в синя зора повикал приятеля си, той вече бил отишъл в гората. Нетърпелив бил, славолюбив и искал сам да убие звяра, та да се прочуе с юначеството си. Вмъкнал се подранилият ловец в мечата дупка, но звярът го подушил и се надигнал страшен, тромав. Малката пещера оглушала от силен рев. Ловецът се измъкнал навън и се закрил зад дънера на една голяма ела. Мечката се изправила на задните си крака и право срещу него. Въртят се двамата около големия дънер — мечката с протегнати напред лапи: ха-ха да го докопа и... свършено. Но батачанинът мислел как с ум да надвие звяра. За бягане не можело и да се мисли. Пресегнал се той и уловил лапите на мечката. Дървото останало между тях. Така го и заварил дели Аршенко — потен, попребледнял.
Че ти кажи-речи си свършил работата наполовина. Ще те оставя да я свършиш докрай, че иначе ще ти бъде хатър — подиграл се той на нетърпеливеца и обърнал гръб да си ходи.
Но мечката, сещайки зад гърба си нова опасност, се дръпнала и освободила лапите си. Аршенко я изчакал да го приближи и със сигурен удар на пелката си разцепил главата й... В по-сетни времена се прочул Янко Кавлаков: тук съборил някакъв баш пехливанин, там уловил някакъв побеснял бик за рогата и го накарал да приклекне на предните си крака... Когато в село заградили сегашната стара църква, тръгнал Янко по турските панаири из Пазарджиклъка силата си да показва. Борил се с пехливаните, събирал златни грошове в кожен кемер и се готвел да ги изсипе пред Балин чорбаджи: „Брой, кмете, и ме запиши за ктитор на божия дом. Тая сила съм получил от него и туй, което тя изкара, негово е!“ Веднаж в Пазарджик съборил Наипли Юмер, който бил половината сърце на татарите. Отброили му те наградата, пребледнели и позеленели от яд, но като си тръгнал, отдире му се лепнали двама чалмалии. Засилил той ход, без да се обръща от гордост, а ония — по него. Има едни неща, които човек ги усеща и без да гледа, особено когато над главата му виси опасност. И Янко усетил, че въз него се вдига ръка. Отскочил встрани, но правата черкезка кама рязнала забуна му, влетяла на сантим-два и в рамото му. Скокнал Кавлака, спитил и двамата на куп, а оттам — в село. Той бил кираджия и отново се хванал за занаята си, само че обърнал пътя на друга страна — през Беглика, Съуджака до Драма. На ден Гергьовден, пет години след като в Батак построили църквата, Янко бил в Драма. Християните се люлеели на крушова вейка и се теглели за здраве, а мюсюлманите излезли да правят кушия. Дошъл и мютисерифинът. Когато свършили с конете, пашата дал знак на своите хора и охранен впряг довлякъл едно крепостно топче. „Който го дигне — провикнал се пашата, — двеста гроша ще стоплят кемера му!“ Наредили се баш пехливаните. Изпотил се един. Втори. Трети... Не мърда желязото. Не ще!фНа края се изстъпил Янко Кавлаков, поизгледал насъбралите се, поусмихнал се под мустак, направил евет на мютисерифина, пляснал ръце и хоп — уловил топа и го пъхнал под мишница. „Дай още един, паша ефенди — обърнал се той към мютисерифина, — да го гудя под другата мишница. Тек топ ми криви...“ И взел две стотини бели грошове. Кирия за цял живот... Баба Яна завършваше на края като песен:
— Е-ех, сине!... Хора силни, хора корави е имало тогава. И със звяр да се преборят, и с глад, и с турчин... След като турили ножа на хайтите, батачани се окуражили. Почувствували се по-силни. И решили да си имат свой човек за кмет. Те прогонили двама турци, които им били наложени за кметове. Последният баташки кмет мюсюлманин бил Али Чауш от Доспат. Още не разседлал коня си Али Чауш, като дошъл от Татар Пазарджик в Батак, и неколцина от първенците възседнали своите коне, та право в Татар Пазарджик. Не се знае какво са приказвали в конака на каймакамина пратениците и с колко алтъна са стоплили джебовете му, но се върнали с бяла книга и чер мюхюр1 на нея: батачани сами да си нареждат кмет и сами да дават джувап (да отговарят), когато трябва. Като сложили свой човек за кмет, батачани намислили да си направят църква. Години наред ходели те във Филибе, но пътят им все стигал до гръцкия митрополит Неофит и като нямало оттам накъде да се върви, връщали се обратно с празни ръце. И най-после решили: щом християнинът не ще да ги разбере, ще идат при мюсюлманина. И пак застягали попрезите на хранените коне. Делегацията за пловдивския мютисерифин Коджа Юмер повел сам кметът Тодор Балинов.
В конаците на мютисерифина ги оставили да чакат пет дни.
— Да не мислите, че пашата е превит от работа, та чакаме ред — казал кметът. — Той сега хвърля заровете в седефената табла, за да разберем цената на неговия праг... Дали ще я случим с тридесет алтъна, а? — попипал се той за пояса.
Най-после към техния кьошк се повлекли едни калеври. Слуга ги завел в селямлъка 1 на пашата, където той, захлупен от тарабулска чалма, седял на меки възглавници. Заговорил за разни работи, а за туй, което докарало батачани при него — нито дума. Тодор Балинов се поизкашлял, поразмърдал голямата си възчерна глава и подхванал:
— Аллах, садетелю паша, е един за всички. Една е милостта и гневът му. Гнева му ние знаем, а милостите му стигат до гръцката митрополия във Филибе и друм за нея към Батак няма. Искаме от тебе дом за молитва: да славим в него и тебе, и падишаха и да разговаряме с Бога.
Божите милости, демек, стигат до гръцката митрополия! — разсмял се пашата.
Доброто ли настроение свършило работа, тридесетте ли алтъна, или пък пашовското тщестлавие искало да изпита наслада от това, че мютисерифинът може и с гняв да пърли, и с милост да дарява, но разговорът потръгнал...
Ще имате църква, ако ми разтълкуваш съня, който ме споходи снощи... — казал пашата.
— Вървях по широк друм. В зашумените дървета край пътя пееха безброй птици. Слушах прехласнат, а една птичка ми проговори с човешки глас: „Паша ефенди челеби, не върви нататък, отбий се от своя път! Там пасат хергелета. Избери си най-хубавия кон от тях, защото далечен друм те чака и до залез слънце няма да стигнеш, закъдето си тръгнал!...“ Отбих се аз и пред мене зарови с предните си копита дорест жребец със златно седло и със сребърни зенгии. Юздата му от сърма и кован алтън. Край него се появиха двайсетина коня със сребърни седла. По-нататък вирят глави чоглави катъри, а подир тях мършави коне едва ce държат на нозете си и ха са пристъпили, ха са рухнали на земята. Конете пасат росна детелина, а катърите ритаха мършавите коне да не се запасат...
Ха сега, Балин чорбаджи, като си кмет, разтълкувай ми какво значи този сън!
Тодор примигнал, погледнал с крайчеца на окото си пашата: не че не знаел какво да му каже, а да види как ще се приемат думите му:
Според моя прост акъл — заговорил баташкият кмет — широкият друм, по който си вървял, паша ефенди, е твоят път на наш съдник, господар и защитник. Пилето, що ти е заговорило с човешки глас, е сам Мохамед — твоят закрилник. Голямото поле с хергелетата е държавата на нашия падишах, а дорестият кон е твоят късмет, който ще те заведе надалече. Враните коне са твоите верни хора, които няма да те оставят насред път. Катърите са гръцките духовници, които все ви се подмазват, пасат ливадата, но плод от тях няма да видите, защото са катъри, а мършавите коне сме ние — раята. Като сме далеч и скрити от очите ви, гръцките мулета ни ритат, както им дойде. Такова тълкуване дал кметът на Батак. Пашата не бил глупав. Като доловил, че пред него не стои диван чапраз някой кирлив селски мухтарин1, позасмял се и отсякъл:
— Ако за деветдесет деня дигнете и покриете църква, халал да ви е! Само че боят й да не е по-висок от четири аршина! След това мютисерифинът се разклатил на везаните възглавници, знак, че разговорът е приключен. Бързоногите коне препуснали към Батак да занесат радостната вест. Когато кметът наближил селото, всички батачани били излезли да го посрещнат. Зарязали хората своята работа. За седмица струпали камъни, греди и вар. Тръгнали пратеници из Стара планина и Рила да дирят и намерят прочути майстори зидари и да доведат зографи от Самоков и Света гора. На четиридесетия ден дебелите каменни стени се дигнали над земята.
мюхюр — печат (тур.).
селямлък — гостна.

Няма коментари: